Гледам в момента Кирил Петков на микрофона пред парламента, изнася геройски, протестни речи. Опитвам се да разбера цялото мероприятие. В политологията няма такова нещо като протест в подкрепа на правителство. По дефиниция. Тогава то не е протест и не се нарича така. Има си точна дума, достатъчно широко наложена преди 1989-та: Манифестация. 

Вие не протестирате. Вие манифестирате в подкрепа на властта. Вие не сте на протест. Вие сте на държавна манифестация за управляващата партия. Като тези преди 89-та. Знам, че сред демократичния, градски офисен планктон протестът е придобил религиозна форма. Той е тяхното ходене на църква или по-точно - на поклонение. Цялата градска общност усеща своето политическо битуване през призмата на протеста, на смелата "борба със статуквото" и геройското мятане пред белият автобус на властта.

Днес, някак по инерция и инстинкт тази общност се опитва да прожектира същата мистика върху точно обратното. Върху конюнктурни манифестации в подкрепа на другарите от партията и онези на власт. Манифестации, на които действащи премиер и вицепремиери изнасят речи пред събралите се другари. И затова се получава толкова смешно.

Да се правиш на борец срещу статуквото, манифестирайки за статуквото. Борец срещу властта, минфестирайки за властта. За онези, които концентрираха практически пълната власт в страната преди половин година, а след това се изпокараха помежду си. Онези, които сами се свалят от власт, защото не можеха да се разберат как да си разпределят едни кинти.  Опитите тази бутафория да бъде обрисувана като смела борба с мафията са точно толкова смешни, колкото бяха приказките за парапет, на който Петков всъщност се бил опирал.

(От фейсбук, заглавието е на редакцията)