170 години от рождението на Патриарха

Катедралата „Свети Крал“ (днес „Св. Неделя“)

Нова книга разкрива столицата през погледа на основоположника на съвременната българска литература
Докато има България, той ще е жив. Може би обратното също е вярно - будители като Иван Вазов са направили така, че да ни има като духовни българи. На 9-и юли патриархът на българската литература става на 170 години. В днешната последна част от поредицата, „Труд“ В продължение на четири броя „Труд“ представя разказа „Наводнението“, част от уникалния сборник от „Софийски разкази“ на Вазов, който е в книжарниците, благодарение на „Колибри“. Точно 135 години след написването му, София отново беше удавена от порой. Каква ирония! 

НАВОДНЕНИЕТО

Слънцето хвърляше един весел сноп лучи през полуотворения прозорец. Облегната отпуснато на възглавницата си, в едно положение, пълно с нетърсена безгрижна прелест, нежната и чувствителна госпожа Милица Арсениева дочиташе най-занимателната и сърцепленяваща глава на стария френски роман La Dame de Monsoreau от Дюма.

Тя следеше с трепетни примирания на сърцето страшните премеждия на героя, из които той излизаше здрав и читав, за да налети на други, още по-ужасни; тя с тревога безкрайна делеше вълненията му, преживяваше опасностите му и тържествуваше със сълзи на очи избавленията на симпатичния любовник на Диана Монзоро! Тя биде пресечена в четенето си от гласа на мъжа си, който влезе в стаята:

- Милице, желаеш ли да те разходя на Ючбунар?
- Какво ще дирим там?
- Да видим наводнението: Княжевската река е преляла и потопила цял Ючбунар. Езеро е станало. Къщята като острови се показват сред водата... Интересна гледка! Казват - завърши Арсениев изреждането на тия съблазнителни новости, - че имало и деца удавени и труповете им плуват!

Тук Милица не утрая. Тя захлупи романа тъкмо там, дето се захващаше дуелът със сабя между благородния герой и петимата му врагове - царедворците на Хенриха III.
- Да вървим, Йордо!

Тя се поскъта набързо пред огледалото, тури си напетата шапка с щраусовото перо. Йордо повика един файтон и фукнаха към Ючбунар. Милициното сърце туптеше от любопитство. Още при влизането в Солунска улица Милица и Йордо видяха предвестника на ючбунарския потоп: една планинска бара, която минава край София, беше също преляла и преобърнала тая по-ниска част от улицата на мътно жълто блато. Конете нагазиха в пороxната вода и потънаха до корема. На Милица гърдите бъхтяха... Ами какво ли ще е на Ючбунар? Конете изгазиха с мъка и излязоха на сухо. Бичът плюсна пак по гърбовете им и те отидоха напред, оставяйки по улицата ивица от мокрите следи на файтона.

Излязоха на Витошка улица, минаха край „Свети Крал“, завиха на запад и удариха към Ючбунар. Имаше и други коли, що бързаха по посока на Ючбунар. Зрелището на разорение и нещастия привличаше столицата към предградието й. Милица и Йордо горяха от нетърпение да заварят катастрофата в пълнотата й.
Милица, естествено надарена с богато въображение, което романите още по развиваха, си представяше вече умствено картината на наводнението. Как страшно бучеше водата, в която се обръщат разни покъщнини, дрехи, съдове на разсипаните потопени къщи! А между тия уломки и безименни неща плуват трупове с лица, обърнати към небето, и гледат с изцъклени очи... Милица се потърси от тая гледка, страшна и оттласкателна, и изпита нов трепет от парливо, сладко и неодолимо любопитство.

От огнената Вайсова воденица се захваща наводненото предградие. Милица търсеше с поглед да лъсне вода из улиците; тя напразно търсеше езерото и по-нататък, когато колата бяха в самия Ючбунар. Имаше пресни следи от вода само, мътни вирчини, които се оттичаха, гладка нова тиня, оставена на двете страни на шосето от изтеклия порой; видяха се къщици с основи, зле подгизнали, дори до прозорците и по-високо, и на праговете застанали с изплашени и оглупели лица сиромаси хора.

* * *

Милица пръв път идеше в Ючбунар. Тя с удивление гледаше наоколо си. Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на прибързаност и пресиленост на създаването си. Къщи малки, ниски, сковани от клечки, квартали, теглени по план - пусти, улици, сечени право - непроходни. Плод на една безчеловечна спекула, Ючбунар изникна в късо време като гъби сред блатиста почва. Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението й, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха, тлетворния облак на които западният вятър постоянно навява като невидима зараза над столицата. София побърза да има свое Ghetto.

* * *
Файтонът хвърчеше напред по шосираната улица. Все тая гледка наляво и надясно; дири от наводнение, стари застояли локви, кал; нещастни дрипави същества, анемични жълти лица със скрофулозни разположения, мръсни еврейки и еврейчета, клекнали до праговете при синкавите бари, изливани от домашни помии. Но езеро, но срутени къщи, но удавени деца, които плуват по мътната вода - нямаше.

На другия край на улицата се видят повече хора; събрани накуп, там има и файтони.

- Там е! - посочи Йордо.

Колата се понесоха. Стигнаха купа. Тоя куп стоеше на моста на Княжевската река и я гледаше. Тя, още голяма й гневна, шумеше с дебелите си мътни талази, но спаднала вече и безопасна за жилищата на ючбунарци.

Милица попита един евреин:
- Вода няма ли на друго място?
- Няма, няма, госпожо, не се бойте. Слава богу, оттече се - отговори евреинът, като поздрави с оръфаната си кожена шапка.
- А де са срутените къщи от водата?

Евреинът отговори:
- Няма срутени къщи.

И той се взираше с наслаждение в заруменялото от свежия ветрец и хубаво лице на Милица.

- Деца удавени има ли? - попита Йордо.
- Няма господине, лъжат. Никой човек не стана зян. Водата се дръпна скоро.

По Милициното лице се изобрази незадоволство; тя се обърна към мъжа си укоризнено:
- Йордо! Твоите новини излязоха вятър.
- Както ги купих, тъй ти ги продадох - отговори той. - Преувеличили са - от бълхата хората правят бивол. Карай назад! - заповяда на возача.

И колата се повърнаха между два реда подгизнали къщи, оплюти от кал дюкяни и купчини мръсни и жълти евреи, и при срещата на други туристи във файтони, със същото недоумение, изписано по лицата...

* * *

Милица си свали капелата твърде недоволна, твърде разочарована, твърде сърдита. То не заслужавало да зареже романа на най-критическото място пред дуела. Няма нито къща погълната, нито деца издавени... Напразно й раздразниха любопитството и я обезпокоиха.

Тя подхвана пак романа си и зачете с разтупано от прежното вълнение сърце, за да види по-скоро дали се избави от новата страшна опасност животът на фантастическия герой.

[Драски и шарки II, 1895]