170 години от рождението на Патриарха

Нова книга разкрива столицата през погледа на основоположника на съвременната българска литература

Докато има България, той ще е жив. Може би обратното също е вярно - будители като Иван Вазов са направили така, че да ни има като духовни българи. На 9-и юли патриархът на българската литература става на 170 години. В продължение на четири броя „Труд“ представя уникалния сборник от „Софийски разкази“ на Вазов, който е в книжарниците, благодарение на „Колибри“, съставен от Милена Кирова. Първата част е кратък увод към сборника.

Иван Вазов е почти на 40 години, когато пристига в София в ранната пролет на 1889 година. Последните две години е прекарал като доброволен изгнаник - отначало в Цариград (каква ирония на съдбата: да избяга в Турция от свободна България!), после в Одеса. Напуснал е Пловдив след опита за преврат срещу княз Батенберг на 9 август 1886 година. Новото правителство на обединена България начело със Стефан Стамболов е започнало гонения и репресии срещу всички, които са поддържали отрицателната политика на Русия към Съединението. Цялото семейство Вазови са били сред тях и сега плащат тежка цена: капитан Георги Вазов, активен участник в преврата, избягва в Македония; младият поручик Михаил Вазов е убит по време на контрапреврата; Иван Вазов - заместник-председател на източнорумелийското правителство преди Съединението, се крие в продължение на няколко седмици по мазетата и таваните на свои съседи, след което успява да стигне до Цариград.

През лятото на 1888 г. Народното събрание разрешава на емигриралите в Русия да се върнат обратно. Вазов се колебае и не потегля, преди баба Съба да е получила уверения за безопасността на сина си лично от министър-председателя Стамболов. Пристигнал в София, сякаш за да навакса заточението от последните две години, Иван Вазов подема бурна (включително писателска) дейност; само шест години по-късно ще бъде официално честван като Народен поет. През април 1895 г. започва да строи къща на ъгъла на „Раковска“ и „Вълкович“ (днес ул. „Иван Вазов“); в средата на септември вече живее там. (Вазов има специално отношение към притежанието на свои къщи; строи навсякъде, където се засели за по-дълго време, и това е вече третата къща-дом след Берковица и Пловдив.) В тази къща насред София поетът ще живее в продължение на четвърт век до смъртта си; тя се превръща в знаково място за обитателите на столицата, а влиза и в българската история заради своя балкон. Само че историята невинаги се пише чрез факти, една от най-важните u задачи е да митологизира действителността според нуждите на някаква общност. Така се случва и с балкона на Вазов. Всеки „помни“, че след подписването на Ньойския договор софиянци се събират на траурен митинг около дома на своя Народен поет, който излиза на балкона и отправя към събраните толкова прочувствено слово, че те заплакват на глас. Истина е, че има митинг на 27 ноември 1919 г.; истина е, че Вазов импровизира трогателно слово, само че не от балкона на своята къща, а от един прозорец на близкия Юнион клуб, където пие кафе с приятели, а малко по-късно и от балкона на Министерския съвет. Фактите обаче нямат голямо значение пред легендата, която свързва в една драматична история българския народ, неговия символичен баща, Дома на бащата и цялото отечество като общ, колективен дом. Разкази Вазов започва да пише през 80-те години на XIX век и най-известни сред ранните опити остават „Хаджи Ахил“, „Иде ли?“, „Вълко на война“. Тук обаче трябва да спомена една особеност, характерна за цялата българска проза от края на XIX век. Краткият разказ - на пръв поглед „бърз“ и нетруден жанр, в действителност се оказва истински препъникамък в нейното модерно развитие. Дори повестта изглежда по-лесна за овладяване, особено ако си спомним класически постижения като „Чичовци“ и „Немили-недраги“, създадени само две-три години след като Вазов изобщо е започнал да пише проза.

Проблемите с краткия разказ са преди всичко проблеми на опита и дисциплината. Трудността се оказва в това да фокусираш цялото повествование върху една-единствена случка, да изрежеш всичко странично, да надмогнеш две големи съблазни за българския писател: дидактизма и многословието. Самият Вазов не се справя много добре; огромна част от неговите разкази носят предвидливите означения „очерци“, „скици“, „случки“, „драски и шарки“. Само на този фон можем да си представим силното впечатление, което произвеждат ранните разкази на Елин Пелин: стегнати, лаконични, целенасочени. Силни или слаби, ранните разкази на Вазов се появяват събрани в три тома „Повести и разкази“, издадени в периода 1891-1893 г.; Патриарха не е човек, който обича да разхищава труда си. Тук обаче софийски разкази все още няма. Те се появяват в периодиката от началото на 90-те години и след това в пет последователни сборника, съставени само от разкази. Най-общо можем да кажем, че Вазов системно пише разкази в продължение на петнайсет години: от 1890 до 1905 г.; тогава излизат и петте споменати сборника: „Драски и шарки“ в два тома (1893 и 1895), „Видено и чуто“ (1901), „Пъстър свят“ (1902), „Утро в Банки“ (1905). Предимно от тях са взети произведенията, включени в този подбор, допълнени с още седем разказа, които Вазов е публикувал само в периодични издания.

Не съществува група, наречена от самия него „софийски разкази“ - не на последно място, защото голямата част от всички разкази в петте сборника са на софийска тематика и разказват непосредствените впечатления на своя автор от столичния живот. Старала съм се да избера най-добрите в художествено отношение, без да повтарям (доколкото това е възможно) конкретни проблеми и теми. Хронологическата последователност е другият водещ принцип на моя подбор: с малки изключения (в интерес на тематичната цялост) редът на включените разкази следва реда на тяхната първа поява в сборник или периодично издание. Това ми се струва важно, тъй като много от разказите са пряко отнесени към конкретни събития: появата на първия електрически трамвай през януари 1901 г., голямо наводнение в Ючбунар, политически сътресения, особено тежка зима... Последователността ни дава възможност да видим София в процеса на нейното историческо развитие, тоест така, както са я преживели нейните жители преди сто и двайсет години, както я вижда Вазов. Няма да бъде пресилено, ако наречем автора летописец на своя град. Това особено ясно се вижда в една група произведения, която не присъства в този подбор, защото по характер и функции се разминава с разказа като литературен жанр.

Сборникът завършва с приложение: студия, написана от Кирил Христов и публикувана по случай юбилея на Вазов през 1920 г. като самостоятелна книжка със заглавие „Иван Вазов. Кратък животопис“. Включена е тук, защото представлява не само богато информативен, но и добре написан, увлекателен биографичен текст. Вазов май е единственият сред българските писатели, за когото Кирил Христов успява да каже хубави думи. Дори в това отношение той е пак уникален.