Поредицата на „Труд“ вече девет месеца поражда оживени дискусии в РСМ

Чрез полуистини  се прави превратно тълкуване на фактите

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.

София Логотети, по мъж Татарчева, е съпруга на основателя на ВМОРО д-р Христо Татарчев. Гъркиня, родена в Битоля и дъщеря на гръцкия консул в Солун, нейната любов с младия и красив български революционер навремето е разбунила местната аристокрация и може да бъде описана в цял роман. Никой обаче не е предполагал, че нейните свидетелства ще изиграят важна роля срещу поредното съвременно изопачаване на фактите в Скопие.

Тук заслуга има и в. „Труд“, чиято поредица „Неизвестните нови борби на Македония“, вече девет месеца периодично поражда оживени дискусии в медиите в Северна Македония. Особено голям бе отзвукът на публикацията „Преследваният първоборец от властта на Тито“, посветена на последните години от живота на основателя на ВМОРО д-р Христо Татарчев. Като неин контрапункт, във в. „Нова Македония“, който години наред играеше ролята на официоз, се появи материалът на неговия бивш главен редактор Панде Колемишевски „Христо Татарчев не е пострадал от Тито“. В него се заявява, че твърденията във в. „Труд“ „не са основани на факти. Не съществува нито един запис или устно свидетелство, което би подкрепило“ посочената информация. Все в същия дух се налага клишето, че „са изнесени куп измислици, само за да се оправдае българската десетилетна антимакедонска политика“.

Ако се дистанцираме от стила, който не е присъщ за диалог между братски държави, фактът, че в публичното информационно пространство от двете страни на българо-македонската граница започват дискусии за изясняването на истината, е важна крачка напред към обективизирането на миналото. Това означава, че се пропуква досегашният монопол при деформацията на фактите в македонистичния мултиперспективен подход при представянето им.

Като обнадеждаваща новина може да бъде посочена и тази, че на писанията в „Нова Македония“ пръв отговори македонският журналист Владимир Перев в скопския сайт „Трибуна“. Той разкрива и друга положителна страна в статията на Колемишевски – признанието, че Христо Татарчев „в своите публицистични творби, обръщения, говори и писма, се декларира като македонски българин и като борец за автономна Македония, но и за постигане на крайната цел – обединена България с Македония в нея. Същото присъства във всички книги, спомени, материали и говори и при другите изтъкнати ресенчани в българската политика като Симеон Радев, Андрей Ляпчев и Трайко Китанчев“. Според Владимир Перев, „това е единствената цялостна истина в текста“ на Колемишевски.

Верен на дългогодишната си практика, вестник „Нова Македония“ се опитва чрез лансирането на полуистини да направи превратно тълкуване на фактите. Затова твърди, че Христо Татарчев е живял в Ресен „до есента на 1944 г., през цялото време, докато Македония я владеела българската войска, полиция и администрация“. Целта на подобна манипулация е да се изключи възможността именно установилата се впоследствие югославска власт на Тито да предприеме каквито и да било репресивни действия върху основателя на ВМОРО. Фактите обаче говорят съвсем друго. Въпреки че германските войски напускат района на Ресен към 5 ноември 1944 г., още в средата на октомври в някои селища се установяват титовите партизани, чиято първа задача е да възстановят институциите на югославската власт. Тогава се извършват и първите репресии върху изявени българи. Например кметът на Охрид Илия Коцарев е арестуван на 10 ноември. По това време в Ресен е извършен и първият арест на Асен Татарчев, племенник на Христо Татарчев.

В случая е важно, че неговото семейство вижда случващото се със собствените си очи. Тези драматични мигове са описани именно от София Татарчева като пряк свидетел в писмото си, което на 26 март 1954 г. изпраща до Петър Чукалев – един от дарителите за изграждането на надгробен паметник на нейния покоен съпруг. Този важен документ е публикуван за първи път на 20 януари 1955 г. в органа на Македонските патриотични организации в. „Македонска трибуна“, а факсимиле от самия оригинал е поместено в същия вестник на 29 юли 1965 г. В него се казва: „днес, когато родината ни Македония страда от режими много по-тежки от когато и да било в миналото, покойният д-р Христо Татарчев и аз бяхме в Ресен, Македония под Белградско робство – след 1944 година, след като тая част на отечеството ни наново бе включена в Югославия. Ние непосредствено видяхме какви жестокости се вършеха над нашия народ, как той е подложен на унищожаване под голямата лъжа, че съществувала уж македонска република в Югославия. И първият председател на Вътрешната македонска революционна организация, д-р Христо Татарчев, ведно с мене, болен и на старини, трябваше да бяга от родния си град Ресен, от днешна поробена Македония, за да се спасява от новите поробители“. Този епизод от живота на основателя на ВМОРО е представян под различни форми и в други публикации на „Македонска трибуна“.

Особено ценни са свидетелствата на Вида Боева, личният сътрудник на Иван Михайлов. След като през 1947 г. сем. Татарчеви се установява в Италия, дълго време е в неизвестност, но Иван Михайлов успява да ги намери. Той, а също така и съпругата му Менча Кърничева, както и Асен Аврамов, се грижат за тях. През 1963 г. Асен Аврамов замина на посещение при МПО в САЩ и тогава Вида Боева поема грижите за София Татарчева. За последната година от нейния живот тя си спомня: „след уроците в университета отивах при нея; часове прекарвахме заедно. Тя говореше прекрасно български и разказваше за живота и в ония години, когато се създаваше и заякваше организацията ВМРО. Познаваше Гоце Делчев, Даме Груев и други. Беше много красива жена, въпреки слепотата и. Да, тя бе ослепяла през последните години. През 1964 година, месец юли, тя се разболя. Аз оставах при нея до късно и взимах последния автобус, за да се прибера в къщи. В деня, когато тя почина, бях при нея“.

По повод бягството на Христо Татарчев от Югославия, Вида Боева пише: „Не съм чула от Ванчо, Менча и Асен, той да е получил писмен документ да напусне Македония под югославска власт. Чула съм, че той вижда какво става там, как арестуват всеки ден българи. Усеща че, ако остане, ще бъде ликвидиран като българин. Сигурно са го заплашвали, като са посещавали дома му. Той успява с българския паспорт да напусне, докато е валиден самият паспорт. Това се е говорело и това мисля, че е самата истина“.

Тези нейни думи са подкрепени от Иван Михайлов, който по повод смъртта на София Татарчева на 29 юли 1964 г., публикува обширна статия във в. „Македонска трибуна“. В нея на базата на предоставената от сем. Татарчеви информация, са дадени важни подробности за опитите на титовата власт да спечели основателя на ВМОРО на своя страна: „Сетне отидоха в Македония, където се бе установила българската власт. Там ги завари краят на войната. Видяха „подвизите“ на титовите партизани. Много усилия употребиха сърбокомунистическите власти да вземат някакво изявление от Татарчев в полза на Югославия и на прокламираната „македонска народна република“. Но той отказа“. В същата публикация Иван Михайлов обобщава делото на София Татарчева с констатацията, че тя „се привърза към един българин, а покрай него и към качествата и правата на българщината... До последното си издихание тя остана с българите, вярна по този начин и на идеите, които въодушевяваха и нейния съпруг… Вечна памет на покойната, към която дължим уважение като българи и като участници в македонското освободително дело“.

На фона на тези документи, сегашното твърдение на „Нова Македония“, че няма нито едно свидетелство, че върху Христо Татарчев „от партизаните е извършван натиск или се прилагали репресии“, е поредното изопачаване на фактите.