Обществеността се бори да спаси реликва, югославските власти обмислят нейното унищожаване

Важен паметник на Самуиловата династия

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През декември 1956 г. в гр. Битоля на територията на днешната Северна Македония, при събарянето на Чауш джамия, е намерен каменен надпис на старобългарски език. Информацията за откритието се разпространява мълниеносно както сред местните граждани, така и сред властта. Докато обществеността се бори да спаси реликвата, югославските власти обмислят нейното унищожаване.

В този конфликт се открояват трима души, положили огромни усилия за съхраняването на това изключително важно и все още актуално свидетелство за българското средновековие на Македония. Двама от тях заплащат делата си с цената на мъчителни изтезания в югославските тъмници и дългогодишен затвор. Интересна подробност е, че спасителите действат напълно самостоятелно, няма никаква връзка по между им, но съвпадението на действията им води до важно разкритие.

Панде Ефтимов (1932-2017)

Единият спасител е сравнително известен на българската общественост с родолюбивата си дейност. Това е македонският българин Панде Ефтимов от с. Претор, Преспанско. Той през декември 1956 г. е в Битоля и след като чува мълвата, веднага отива на обекта. Там успява да разчете думата „българин“ и въодушевен от този факт, прави няколко снимки с фотоапарата си, след което с непроявената лента веднага поема към българското посолство в Белград. Това деяние става известно на югославските тайни служби и те го издирват по пътя. Около българското посолство в Белград са разположени агенти, които да му попречат да влезе в дипломатическата ни мисия. Въпреки това Панде Ефтимов достига до външната врата, която се оказва заключена. Охраната не откликва на призивите му да отвори, защото не го познава и допуска, че е провокатор. От тази ситуация се възползва югославската полиция, чиито представители се спускат да го арестуват. Като вижда това, българският охранител решава на своя отговорност да отвари вратата на посолството и смелият македонски българин влиза в него. Така лентата е предадена и е отнесена в България, където е проявена и по този начин става известно съществуването на Битолския надпис.

На пръв поглед е необяснимо лутането на югославската тайна полиция, но се оказва, че тя е заблудена, тъй като има още един спасител, който обаче е останал неизвестен за широката общественост. Това е Марика Ставрева от Охрид. Тя след 1945 г. е лежала в югославските затвори като българка, а след освобождаването си решава да посети свои роднини в Битоля. От тях на 27 декември 1956 г. научава за намерената плоча, за която вече се е разчуло, че е от времето на цар Самуил и в нея се говори за българи. Тя издирва надписа, но югославските власти вече са го скрили. Затова Марика се връща в Охрид и започва да обмисля план как да се свърже с българското посолство в Белград и да предаде тревожната информация за случващото се. Като изявена българка тя също е следена, поради което решава да обяви, че заминава за Белград да продава реколтата си от ябълки. Отива там през 1957 г. и стои до март 1958 г.

За да реализира замисъла си, един ден си купува кърпа, навива я на главата, а отгоре слага кошница с ябълки. По този начин, предрешена като уличен търговец, дълго обикаля преди да наближи българското посолство. Тук също възниква инфарктна ситуация, защото около него има югославската охрана. Марика Ставрева се спира и започва да яде ябълка, за да издебне евентуалното отваряне на портала за автомобили. За нейно щастие преминава дипломатическа кола и тя се вмъква незабелязана в посолството. Веднага настоява за среща с български дипломат, представя се, че е българка от Охрид и описва целта на посещението си. Изрично обръща внимание, че „трябва да се побърза с този случай“, защото съществува опасност този древен паметник да бъде унищожен. Когато по-късно описва спомените си във в. „Македонска трибуна“, тя подчертава за тази среща: „изказах желанието, че искам да говоря с истински българин, като се оставят настрана всички политически убеждения - мои и негови - и да се обърне внимание на този случай от българско национално гледище. Помолих господина да запази в тайна моето идване“.

Особено интересно е описанието на излизането от посолството, защото то разкрива тягостната и рискована ситуация, в която живеят македонските българи. „Сега вече трябваше да мисля как да изляза незабелязана от легацията. Помолих чиновника в чакалнята да наблюдава полицая. Когато полицаят се отдалечи, тръгна надолу по улицата, аз напуснах амбасадата и не обърнах внимание дали бях забелязана от стражаря или не... Застанах на една трамвайна спирка между хората, за да видя дали някой ме следи. Останах около двадесет минути... Като се уверих, че никой не ме е следил, тръгнах по улица „Катаничева“, където живееше една моя приятелка, за да се преоблека. Преди да вляза през желязната врата в къщата, изпуснах нарочно ръкавиците си, за да се върна малко по-късно за тях и да се доуверя, че никой не ме е следил“.
Този случай през 1958 г. има интересна развръзка. През лятото Марика Ставрева отново отива при роднините си в Битоля и от тях научава, че „българите от България са направили снимка на плочата“. Оказва се, че човекът, направил поредната фотография на Битолския надпис, е кореспондентът на БТА в Белград Георги Калоянов. Той я предава на проф. Александър Бурмов, който през 1959 г. прави първата публикация за надписа в списание „Пламък“.

При разчитането на надписа от Битоля се оказва, че той е от последния български цар на Първото българско царство Йоан Владислав (1015 - 1018). На него пише, че „през 1015 г. ... обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български... Тази крепост бе направена за убежище и за спасение на живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-и ден... Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен“.

Последвалата съдба на Битолския надпис е изключително интересна. След като разбират за какво става въпрос, властите в Титова Югославия правят няколко опита за унищожаването му. Единствено фактът, че в България вече е станало известно съществуването му, предотвратява това престъпление. Първоначално плочата е изложена в местния музей, но след разчитането на надписа, тя е поставена на двора под външното стълбище. Едва през 1968 г. български учени успяват да направят добро копие на плочата, за което директорът на музея е уволнен, а надписът е скрит в мазето.

Отмъщението за невъзможността да се унищожи Битолската плоча е стоварено върху Панде Ефтимов. През 1957 г. заради смелата си постъпка той е осъден на 7 години затвор. След излизането си продължава да се бори за българщината в Македония като създава нелегална група. През 1972 г. той отново е арестуван заедно със съратниците си Георги Ордев и Костадин Димовски. Обвинени са, че са проповядвали отделянето на СР Македония от Югославия и че техен представител често ходел в България.

През 1971 г. Марика Ставрева отново влиза в полезрението на югославските репресивни органи, поради което е принудена да избяга от Югославия, установява се в Америка и там става член на Македонските патриотични организации.

Надписът на цар Йоан Владислав днес продължава да се съхранява в градския музей в Битоля, но е обявен за „старославянски“. През 2016 г. екип на Българската национална телевизия не бе допуснат да го заснеме. Преди няколко години Френското консулство в Битоля отпечатва туристически каталог за града, на чиято корица сложи снимка на тази плоча. Местните власти обаче направиха скандал и спряха на каталога от печат, само заради думата „българин“ на корицата. Това обаче не може да скрие факта, че Самуиловата династия са български царе от български род и с поданици българи.