На 10 март 2023 г. се навършват осемдесет години от  спасяването на българските евреи от нацистките „лагери на смъртта“

В сборника „Краят увенчава делото“ (2018 г.) са разкрити непознати страници от сагата за спасяването на българските евреи

Както е известно, в плановете „за окончателното решение на еврейския въпрос“ Хитлерова Германия не пропуска и България, въпреки (или поради) нейния статут на съюзник „по неволя“ на Оста „Рим–Берлин-Токио“. Под груб натиск в България е прието антиеврейско законодателство, но политическия и културен елит, а и цялото общество не споделят антисемитската лудост, обхванала „Третия райх“. И не само него... С перфидното участие на своята „пета колона“ нацистките емисари не крият намерението си да  депортират в „лагерите на смъртта“ и българските евреи, възприемани като неотменна част от българския народ.

На 22 февруари 1943 г. Теодор Данекер, пратеник на организатора на Холокоста Адолф Айхман, и Александър Белев, шеф на създаденото под немски натиск Комисарство по еврейските въпроси, сключват тайно съглашение за депортирането на 20 хиляди евреи – 14 хиляди от „новите земи“ във Вардарска Македония и Беломорието, дадени за администриране на България, и 6 хиляди от „старите предели“. Подготовката започва през март с арести по списъци, което води до съпричастност със засегнатите от страна на техни съседи, колеги и т.н. Не така обаче е в Македония, където отсъстват и елементарни прояви на солидарност – един от „ефектите“ на бруталния сръбски режим в областта, стопирал развитието на гражданското общество. Безразличието към участта на евреите е пресъздадено по безпощаден начин от Младен Сърбиновски в неговия емблематичен роман „Шашма“.

Първата реакция на случващото е в Кюстендил на 8 март 1943 г. Адвокат Иван Момчилов, учителят и активист на ВМРО Владимир Куртев (с бесарабски корени),   търговецът Асен Суичмезов и депутатът Петър Михалев заминават за столицата. На тяхна страна застава бившият министър на правосъдието Димитър Пешев, подпредседател на парламента. Заедно с други депутати кюстендилци заставят вътрешният министър Габровски да прекрати арестите, а арестуваните да бъдат освободени. Ярка позиция в защита на сънародниците евреи заема Светият синод на Българската православна църква, особено софийският митрополит и бъдещ екзарх Стефан и пловдивския  митрополит Кирил, бъдещият патриарх. Ще припомним и думите на старозагорския митрополит Климент: „Ние сами преживяхме трагедията на нашите прокудени братя след миналата война и знаем каква несправедливост и каква жестокост е да бъде някой изпъден от своя дом. Ние трябва да се застъпим за еврейското малцинство…” Забележителна активност предприемат общественици и интелектуалци, независимо дали са леви или десни, в лицето на Елин Пелин, Тодор Г. Влайков, Стилиян Чилингиров, Григор Чешмеджиев, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов и др. Без да е афиширана, факт е подкрепата на държавния глава цар Борис III, без чиято воля депортацията е просто е нямало как да бъде отменена. В крайна сметка, близо петдесет хиляди български евреи са спасения от сигурно унищожение в „лагерите на смъртта“ – достоен и безпрецедентен акт на хуманизъм в тогавашна Европа, доминирана от нацистка Германия. На този фон опитите за представянето на българските евреи като „оцелели“ и „самоспасили се“, натякванията, че България е „нацистка държава“, провеждаща Холокост (!), са тенденциозни и безпочвени.

Спасяването на българските евреи от години е обект на спекулации, опитващи се да отрекат уникалния ни принос в мрачните години на най-кървавата война в световната история. Срещу тези опити се изправят изследователи, вкл. хора, преживели събитията, сред които Самуил Ардити, доайен на изследователите по темата. През 2018 г., благодарение на независимия  „Българо-еврейски научен институт“, при домакинството на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ и патронажа на тогавашния вицепремиер Валери Симеонов, се проведе международната научна конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“. Резултат от нея е сборникът „Краят увенчава делото“ под ред. на арх. Елко Хазан, в който са разкрити непознати страници на достойната сага за спасяването на българските евреи.   

Важната годишнина мотивира историци и  други учени и общественици да се обърнат към държавата в лицето на президент, правителство, политически партии и т.н. Призивът е днешните политици да покажат, че не робуват на фалшивите исторически мантри, наложени от БКП и югославските комунисти „… за "българската фашистката окупация" на Беломорска Тракия и Македония…“, за достойна реакция „…  срещу антибългарската кампания, която се води в Република Северна Македония точно въз основа на тези фалшиви исторически клишета.“ В позицията се настоява за обективна оценка на участието и приноса на българската държава, вкл. на цар Борис III, за спасяването на българските евреи. Петицията е подписана от арх. Елко Хазан, Иван Сотиров, конституционния съдия чл.кор. Атанас Семов, професорите от водещи университети и научни институти Веселин Янчев, Милко Палангурски, Петър Стоянович, Ангел Димитров, Тодор Галунов, Даниел Вачков, Николай Овчаров, Спас Ташев, Вили Лилков, Георги Николов, Светослав Живков, Милен Михов и др., както и от общественици, сред които Огнян Тасов, Любомир Канов, Силвия Авдала, Евгений Михайлов, Георги Боздуганов, Даниела Горчева, Койна Русева, Любчо Нешков, Янко Гочев, Георги Мъндев, Станислав Станев и др., вкл. пишещият тези редове.

В писмо до историческата общност от 7 март 2023 г. директорът на Института за исторически изследвания при БАН проф. Даниел Вачков заедно с други колеги поставя акцент на спекулациите със съдбата на евреите от земите в Беломорието и Вардарска Македония, превърнала в основа на наукоподобната пропаганда в Скопие и нейните „адепти“.  Категорично е заявено, че обективната оценка за събитията трябва „… да следва утвърдените в историческата наука изследователски методи, основаващи се на работата с автентичните исторически източници. За правилното разбиране на политиката на българската държава по този въпрос е нужно тя да се разглежда в широкия контекст на събитията, които се случват по това време в Европа…“ „Позицията на България по въпроса за македонските и беломорските евреи се определят главно от международния статут на тези райони, които представляват завладени от Германия части от Югославия и Гърция.

Административният статут и правомощията на българските власти в тези земи са сравнително ясно очертани с подписването на няколко важни документи. Най-съществен е този, известен в историята като споразумението „Клодиус – Попов“. Той е подписан на 24 април 1941 г. и точно определя кой е върховният разпоредител в Вардарска Македония. Предвижда се природните богатства да се разработват от германски предприятия и да се изнасят за Райха, собствеността на неприятелските държави, както и извършените досега конфискации остават изцяло в полза на Германия. Член 5 на документа декларира, че България не може да се противопостави на изпращането на хора от областта за работа в Германия…“   Затова в позицията категорично се заявява: „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е единствено и изцяло германска инициатива. Участието на българските власти е в предварителния етап на тази акция и произтича от определените още през април 1941 г. условия при които България поема администрирането на тези принадлежащи на Райха територии. Това твърдение се потвърждава и от решенията по процесите „Айхман“, „Бекерле“ и „Фриц фон Хан“, които не вменяват вина на българската държава.

Спасяването на българските евреи е смел акт на противопоставяне на германската политика по осъществяването на „окончателното решение“.  То е резултат от взаимодействието на представители на държавни институции и обществени организации, отделни групи и личности. Този синхрон в акцията определя трайния характер на отказа на България да изпрати своите евреи в лагерите на смъртта…“