Кремъл и Евразия не са нито модел за подражание, нито политическа алтернатива за България

Икономическата и корпоративна етика и отговорност трябва да издигнат на пиедестал забраната за търговия с “кървави суровини"

“Вискардигасе" е тясна уличка в централната част на Мюнхен, дълга петдесетина крачки. Мрачносивият паваж, с който е покрита, е прорязан от тясна ивица бронзови павета, която извива по диагонал, сякаш е пъртина от преминаващи хора. Блещукат като жарава, дори когато са позацапани от градски прахоляк. “Жарава" на оцелялото гражданско достойнство и на силата на Свободата. Това е мемориал. Нарича се “Аргументи”. Някога, по времето на Хитлер, в съседство – на площад Одеон при лоджията Фердернхале, която увековечава исторически баварски пълководци и подвизите на баварската армия, е поставен нацистки мемориал. Посветен е бил на брандираните от нацистката пропаганда като “мъченици" шестнадесет членове на Националсоциалистическата германска работническа партия, които са убити при потушаването на прословутия “бирен пуч", организиран от Хитлер и Лудендорф през 1923 г. До мемориала е стоял караул на СС (Шуцщафел), който е следял дали минувачите отдават почит на "мъчениците" с хитлеровия поздрав. Имало обаче и такива, които не искали да го правят и поради това минавали по “Вискардигасе", за да заобиколят нацисткото капище. Това съвсем не било безопасно, защото можело да бъдат заподозрени от нацистите в антидържавна дейност. Но било своеобразен израз на скрита, пасивна съпротива и неприемане на пътя, по който е тласната Германия.

Тоталитарното безумие на националсоциализма отдавна е на бунището на историята, но жаравата от забързаните крачки на това несъгласие остава.

Събитията около “Бирения пуч" през 1923 г., организиран не без съдействието на част от официалните баварски власти по това време, е исторически урок, че заиграването с политическия бандитизъм и идеята, че враговете на демокрацията могат да бъдат “опитомени" и използвани за демократични цели, неизбежно отваря “кутията на Пандора”. Този исторически урок обаче така и не е научен. Не го научава германският политически и икономически елит, когато поднася на тепсия цялата власт на Хитлер през 30-те години. Не го е научил очевидно и днешният, който допусна да бъде поетапно “шрьодеризиран" (по името на преминалия на руска служба германски канцлер Шрьодер) и да постави германската икономика в тежка зависимост от руската енергия. Само допреди две години германските дипломати и правителствени ръководители в Общото събрание на ООН се заливаха с ироничен присмех, когато от трибуната американският президент Доналд Тръмп сочеше тази политика като стратегическа грешка. Сега вече не се смеят...

Не го е научил също неолибералният елит в Европа и Америка, който през последните три десетилетия водеше политика на мащабни инвестиции и предоставяне на ноу-хау на Китай, с което даде решаващ тласък за превръщането на тази комунистическа еднопартийна диктатура в икономически колос. Създаването на икономическа база за враговете на демокрацията с мащабното съдействие на големите демокрации, наистина е дежавю. Навремето Съветска Русия със собствени сили и кадри не е могла да изгради индустрия - не разполага нито с техника, нито с технологии, нито с ноу-хау, нито с подготвени специалисти и стопански ръководители, а още по-малко с експертиза по организация на производството и бизнеса. Хиляди американски инженери и експерти са поканени в Русия. Най-големите американски компании строят заводи в автомобилната, химическата, стоманодобивната, текстилната промишленост, в самолетостроенето и енергетиката.

Много от заводите се проектират и изработват от първата до последната машина, турбина и поточна линия в САЩ и само се сглобяват в Русия под ръководството и контрола на американски инженери и консултанти, след което американските специалисти обучават руските години наред. Само една от крупните американски проектантски фирми в индустрията - Albert Khan Incorporated, построява 521 завода в СССР в периода 1929-1932 г. Известни са думите на комунистическия вожд Сталин от 1924 г.: “Съчетанието на руския революционен размах с американската ефективност е същността на ленинизма."

Казвам всичко това, защото през новата 2023 година Свободният свят ще трябва да покаже дали сто години след “бирения пуч" на Хитлер през 1923 г. е научил най-сетне този горчив урок – че враговете на демокрацията не могат да бъдат в същото време и нейни приятели. Руската агресия срещу Украйна най-сетне би трябвало да е сложила край на всички илюзии в това отношение. А такива илюзии винаги е имало в демократичните общества, аз самият не съм подминаван от тях през годините.

През 2023 година ще трябва да осъзнаем, че XX век не си е отишъл. Защото ХХ век беше сблъсък на Демокрацията и Автокрацията, а този сблъсък се разгръща с нова сила. Продължаваме да живеем в плен на неговия безогледен милитаризъм и в онази политическа варварщина, която след 1914 г. унищожи света на laissez-faire, покри Европа с авторитарни и тоталитарни диктатури, разпали две световни войни. А в името на “прогреса" създаде някаква постмодерна версия на абсолютизма, като замени всевластният монарх с всевластната бюрокрация на държавата-демиург, която “дава", “грижи се", “разрешава", “следи", бърка в душите на хората и им разпорежда какво да мислят, в какво да вярват, дори как да се хранят.

2023-та година ще е решаваща за това дали скоро ще излезем от ХХ век. Това ще зависи от категоричността, с която се очертае разлома Демокрация срещу Автокрация на всички равнища. Няма как повече да има Олимпиада в Китай или Световно по футбол в Русия. Така, както има забрана за търговия с “кървави диаманти" или на стоки, произведени с детски труд, така икономическата и корпоративна етика и отговорност трябва да издигнат на пиедестал забраната за търговия с “кървави суровини". Няма място за конвергенция на Демокрацията и Автокрацията. Реакцията на Свободния свят в защита на украинските жертви на руската агресия е добро начало.

В този контекст България е изправена пред още по-голямо предизвикателство – да се консолидира като Демокрация и суверенна държава, която е част от Свободния свят. Така, както ни е завещал Апостолът, Васил Левски: “Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система демократска република и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна [в смисъл монархична] система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството…”.

Това може да се случи трайно и устойчиво, ако сторим поне две неща. Първото е дешрьодеризация на родната политическата класа. Защото Кремъл и Евразия не са нито модел за подражание, нито политическа алтернатива за България. Второто е да релокираме правенето на българската политика - от соаретата в няколко чужди, па макар и съюзнически, посолства, където в немалка степен се намира сега, да се върне под покрива на легитимните български институции, където й е мястото. Имаме ли обществен капацитет да извършим такава дешрьодеризация и да релокираме правенето на българската политика? Не се наемам да кажа. Но съм сигурен, че ако не друго, то това би било нашата бронзова пъртина, като тази от “Вискардигасе", която можем да оставим след себе си, като спомен от 2023 година.