Световната касапница през погледа на редника

Българската армия проявява в сраженията чудеса от храброст, макар по начало това да не е нейната война

В миналия брой на „Труд“ разказах за патилата на моя дядо Николай по време на българското управление на Беломорието през 1941-1944 г. За съжаление и този път българският национален идеал не се осъществява. След оттеглянето на немските войски и преврата на 9 ІХ 1944 г. България трябва да мисли не за обединение на всичките си територии, а за запазване на границите отпреди войната. А това минава през обявяване на война на доскорошните съюзници – германците. Следва непопулярната у нас война, която комунистическият режим после нарече Отечествена. Ето как вижда накратко тези съдбовни събития обикновеният редник, какъвто е бил Николай Иванов Игнатов, мобилизиран и в двете фази на българските военни действия.

„Участвах във войната в 12-и сапьорен батальон към 3-ти инженерен Шуменски полк на 12-а дивизия. Бях редник. В първата фаза на войната бяхме към Втора армия с главнокомандващ генерал Кирил Станчев, а във втората фаза – към Първа армия с главнокомандващ генерал Владимир Стойчев. Отначало започнахме от Драгоман, после Ниш, та така чак до Прищина (този град е в Косово и там преобладаваше албанско население). После пеш - до Лясковец. Там дивизията се прегрупира - дойдоха млади войници, които смениха някои от старите, подмени се и въоръжението ни. После с влак стигнахме до Белград. Оттам до края на войната все сме се движили пеш, крака не ни останаха.

Първо се движехме по брега на Дунав. С кораб прекосихме голямата река и стигнахме Нови Сад във Войводина. После след дълго ходене най-сетне стигнахме град Батина в Унгария. Руснаците бяха направили там понтонен мост, по който минахме и пристигнахме в град Бездан (днес в сръбската област Войводина – Н. О.). След това поехме към Будапеща, която беше превзета без участието на българите.

Оттук нас ни отправиха към Австрия и след много боеве видяхме Алпите. Крайната точка, до която стигнахме, беше австрийският град Клагенфурт, който е на италианската граница. Този град бе завзет с бой от нас и 8-ма британска армия на 18 май 1945 г. – дълго след сключването на примирието на 9 май. С британците заедно воювахме срещу немците и там се срещнахме. После отново пеш ни изтеглиха в Унгария и ни оставиха там като окупационни войски. В Търговище се върнах чак през лятото на 1945 г.”

Този спомен дядо ми е разказал на майка ми Мария Овчарова вече тежко болен на легло. Макар да не говореше много за войната, явно в последните месеци от живота си той е искал да опише преживяването си. В разказа няма подробности и все пак човек усеща глобалния характер на световния сблъсък. Аз съм специалист по средновековна история и това кратко житие много ми напомня за древните приписки в полетата на книгите. Там с малко думи са описани много важни събития.

Всъщност българската армия проявява в сраженията чудеса от храброст, макар по начало това да не е нейната война. Военните действия протичат в две последователни фази. Първият етап обхваща периода септември-декември 1944 г. В него три български армии подкрепят левия фланг на съветския Трети украински фронт, като участват в изтласкването на германските войски от Югославия, най-вече от Македония и Сърбия. Във втората фаза от януари до май 1945 г., усилената Първа българска армия е включена в общото съветско настъпление и до края на войната достига Австрия. Общо България мобилизира повече от 450 хиляди войници, като за цялото време формира четири армии, от които три участват във военните действия. В боевете българските войски губят 8337 убити, 9155 безследно изчезнали и 22 958 ранени войници.

Само за няколко месеца нашата армия осъществява няколко операции, които се оказват решителни за общия ход на военните действия. През септември 1944 г. между новото българско правителство и ръководеното от Йосиф Броз Тито Югославско народно-освободително движение се сключва договор, по силата на който България се включва във войната. Веднага Първа, Втора и Четвърта армия се връщат обратно в бившата югославска територия, а Трета армия остава дислоцирана на турската граница.

Трите български армии провеждат общо четири настъпателни операции. Това са Брегалнишко-Струмишката, Страцинско-Кумановската, Косовската и Нишката операция. Всички те завършват успешно, но особено впечатляващ е разгромът от Българската бронирана бригада на елитната 7-ма СС планинска дивизия „Принц Ойген”. Нейната задача е била да осигури отстъплението на 300 000-я корпус на Групата армия Е от територията на Гърция. Българските танкове обаче буквално прегазват хитлеристките войски, наброяващи 13 пехотни батальона с 21 500 души и разполагащи със 154 оръдия, 164 минохвъргачки, 38 танка и 18 самолета.

През ноември 1944 г. става прегрупирането, за което пише и моят дядо. Сформираната мощна Първа армия със 100 000 бойци и под командването на генерал Стойчев започва серия от операции срещу нацистка Германия. Много драматична е Дравската епопея от 12-25 март 1945 г., когато българите с много жертви успяват да спрат германското настъпление и така да предпазят фланга на съветската армия, към която са придадени. Следва победоносната Мурска операция, започнала на 29 март и завършила през май на територията на Австрия, както я описва и дядо Николай.

Нормално е разказът на обикновения войник да не е съвсем точен. Според военните анали на 7 май 1945 г. командващият Първа българска армия ген. Стойчев се среща в селцето Фьолкермаркт край Клагенфурт с командващия Трета английска армия ген. Уилям Кейтли. Но според изнесени напоследък данни, бойните действия в този участък наистина продължават няколко дни след 9 май, а българите отблъскват контраатака на немски части, отказващи да се предадат. Така за нашата армия завършва великата война, а след двумесечния престой като окупационни войски в Унгария, през юни тя се завръща в България и в София е организиран парад на победата.

Общите действия с югославските партизански части въобще не тушират старите балкански вражди. И до днес българският принос се отрича упорито от мнозина. Вече съм говорил нееднократно за многобройните паметни плочи в памет на комунистически партизани на Република Северна Македония, убити от „бугарскиот фашистички окупатор”. На фона на тези паметници липсват такива, които да увековечават паметта на загиналите български войници и офицери.

Смята се, че на територията на бивша Югославия във Втората световна война са загинали над 3000 български войници. Част от тях са погребани в България, а други са положени на бойните полета. През 1963 г. югославското правителство взема решение тленните останки от българските военни гробища от Втората световна война на югославска територия да бъдат събрани в две костници. В Ниш са положени костите на 2015 български войници и офицери, загинали през есента на 1944 г. в Македония и Източна Сърбия. Другата е във Вуковар, където лежат останките на 1027 български воини, загинали в Хърватия и Словения. По този начин са премахнати всички останали български военни гробища от Втората световна война в Югославия, които през 1945 г. са били повече от сто. Очевидно това се прави с цел да се изтрие спомена за загиналите за освобождението на тогавашните югославски народи български воини.