Средновековни книжовници от „Долната земя Охридска“

Яков Серски - средновековна миниатюра

В средата на XIV в. Лесновският манастир е в пределите на сръбската държава, но книжовникът Станислав изрично отбелязва името на “благоверния и христолюбив цар български” Иван Александър

Яков Серски е автор и на редица творби, вкл. и на църковни стихове, написани в духа на Търновската книжовна школа

Във времето на цар Иван Александър (1331-1371) началото на българската държавност на Балканите е свързвано с... Македония! В една от добавките към българския превод на Манасиевата хроника (1345 г.) се казва: “При цар Анастасий (491-518) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази (българска) земя. От изхода на българите досега има 870 години...” В през XIV в. Македония в голямата си част е откъсната от Българското царство, попадайки в границите на силната през онази епоха сръбска държава или пък в пределите на Византия. Въпреки това книжнината на роден български език продължава своето развитие, не прекъсва и влиянието на Търновската книжовна школа. То прониква по различни пътища, включително и чрез атонските манастири - на първо място “Зограф” и “Хилендар”, в които са пребивавали монаси от всички български области.

Изследователите на нашата средновековна литература обръщат внимание на дейността на книжовните средища в Охрид, Битоля, Прилеп, Скопие и други градове, особено когато са епископски катедри на Охридската архиепископия „... на цяла България...” 

Един от книжовниците от края на XIII - първите десетилетия на XIV в. е Никола Брата, живял и работил в Скопие. Той преписва един Паремейник с откъси от Стария завет, както и едно Евангелие и Псалтир. Благодарение на “книгописеца” Станислав, работил през 30-те - 50-те години на XIV в., са създадени три обемисти ръкописа: Синаксар, Миней и т. нар. Лесновски паренесис. В последния ръкопис участва и неговият ученик Тахота. Станислав работи в Лесновския манастир, създаден преди векове от прочутия светец Гаврил Лесновски, чиито мощи са пренесени от цар Калоян в Търново. Въпреки че по онова време манастирът от много години е в пределите на сръбската държава, Станислав изрично отбелязва имената на “силния цар български Михаил” (Михаил III Шишман Асен) и “благоверния и христолюбив цар български” Иван Александър.

Едно от ярките имена в нашата литература, оставащо почти непознато на широката публика, е Яков Серски. Роден в Македония, Яков е под силното влияние на школите в Търново и Света гора. Отначало се подвизава се като отшелник в скална църква близо до средновековната крепост Кожел между Скопие и Велес, като получава подкрепа от Стефан Душан и съпругата му Елена, сестрата на цар Иван Александър. По волята на владетелското семейство става игумен на “царския” манастир “Св. Архангел Михаил” край Призрен. Поема катедрата на Сяр (днес Серес, Гърция) през 1348 г., а подписът му (с български кирилски букви) стои и под актове, написани на гръцки език. Сръбските учени нареждат Яков Серски сред “своите” книжовници, за онези от Скопие той е “македонски” творец... Наистина, Яков е живял в сръбската държава, но в завладени от нея етнически български земи в днешна Македоия. Назначението му за митрополит на Сяр е свързано с царица Елена, която от 1355 до 1365 г. управлява Серската област като свое самостоятелно владение. През 1360 г. Яков изпраща като дар на синайския манастир “Св. Екатерина” няколко ценни старобългарски книги: Постен и Цветен триод, Часослов, Псалтир и т. нар. “Златоуст” - сборник със слова на Йоан Златоуст, проповеди, жития, апокрифни разкази... Езикът и правописът на сборника “Златоуст” са напълно идентични с тези на Търновската книжовна школа! Яков Серски е автор и на църковни стихове, посветени на Синай и св. Богородица, написани на български език в духа на светогорската и търновската химнография.

Сред книжовниците от втората половина на ХIV в. можем да посочим Оливер Прилепски, преписал един Миней, в който е поместена служба за св. Йоаким Осоговски, следваща по-ранна старобългарска творба за този последовател на св. Иван Рилски. Оливер следва българската традиция, която по принцип е водещата в кралството на Вълкашин и крал Марко със столица Прилеп. В края на XIV и началото на XV в. в манастира “Трескавец” край Прилеп работи книжовникът Мелетий. Друг книжовник от онази епоха е “книгописецът” Мемнон, преписал едно изборно Евангелие, в което има следи от българските диалекти в Македония.

Един от забележителните представители на българското и балканското монашество през ХIV в. е Никодим Тисмански, българин от Прилеп, днес славен като един от най-знаменитите светци в съседна Румъния. “Любомъдрият мъж поп Никодим” е запомнен като “философ”, “силен в книгите (...), в разума, словата...” и като отличен преводач от гръцки. Запазената му кореспонденция с Евтимий Търновски показва, че монахът от Македония е споделял реформаторските тежнения на българския патриарх. Никодим пребива дълги години в Хилендарския манастир на Атон, където натрупва солиден авторитет като духовен наставник. В началото на 60-те години на ХIV в. се установява в земите на Видинското царство, където създава манастирите при Вратна, Крайна и Манастирица (до Кладово, сега в Сърбия). През 1365 г. категорично се противопоставя на опитите за насилствено покатоличване на местните българи от окупиралите Видинското царство унгарци - както съобщава един съвременник, "... тяхната вяра в него беше голяма...” Прогонен във Влахия, Никодим създава известните обители “Водица”, “Тисмана” и “Козя”. В една грамота на влашкия воевода Мирчо Стари (1386-1416) името на “поп кир Никодим” е поставено преди онези на най-видните боляри! До смъртта си (26 декември 1406 г.). За съжаление, от творчеството на Никодим Тисмански е запазено твърде малко. Най-известен е изпълненият в художествен маниер препис на т. нар. Никодимово Четвероевангелие. Стана дума и за неговите въпроси до Евтимий, отразени в Посланието на търновския патриарх до „... Никодим, свещеноинок от Тисмана...”

В средата на българските монаси на Света гора Атонска е имало и такива, които са писали на гръцки - преди всичко българи по народност, родени и живели в пределите на Византия. Най-известен от тях е великият певец и композитор Йоан Кукузел Ангелогласния, родом от района на Драч (Дуръс, дн. Албания). Какво по-силно доказателство за българското му самосъзнание от “Полиелей на българката”, посветен на неговата майка... Българин по произход е бележитият богослов Григорий Акиндин, родом от “околията на Прилеп”, за когото си струва да разкажем по-подробно друг път в нашата поредица. Малко се знае, че именно българинът Акиндин е най-близкият сподвижник на “еретика” Варлаам Калабрийски и негов наследник като водач на т. нар. варлаамити.

Изключително интересен е случаят с монаха Неофит Момчил от първата половина на XIV в., известен и с “писателското” си име Неофит Продроминос. Според Йоан Катрарис, написал ядовита сатирична поема за Неофит Момчил, по произход той е бил беден пастир от района на Воден (грц. Едеса) и Бер (Верия) в Егейска Македония. Постъпвайки в манастир, благодарение на природната си интелигентност, селският момък усилено се самообразова. Макар да е обрисуван в карикатурна светлина от своя недоброжелател, Неофит Момчил е помнен с интересите си към философията, реториката, астрологията и древногръцката литература. Освен това е автор и на един трактат срещу “латинската ерес” (католицизма). Влизайки в разпри със своите гръцки събратя, колоритният монах обичал да ги провокира с примери от историята:

“Щом те срещне, непременно
той “Клокотница!” ще каже...”

Нека онези, които предлагат екстравагантни идеи за “мултиперспективен” подход към историята, все пак се замислят - един българин от Македония, монах в манастир с преобладаващо гръцки състав, век след битката при Клокотница продължава да вижда в победата на Иван Асен II над Теодор Комнин повод за национална гордост, пък била тя и “средновековна”...

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи