От нашите балкански съседи най-пряко отношение към проблема има Византия

Масовите отвличания на българи стават реалност в средата и втората половина на ХIV век

От началото на демократичните промени в България през 1989 г. българите в чужбина привличат силен обществен интерес. Този интерес е мотивиран, както от реабилитацията на т. нар. стара (политическа и икономическа) емиграция, в още по-сериозна степен от преоткриването на историческите български общности в Бесарабия, Приазовието и Крим, Банат, Влашко и Северна Добруджа, Западните Покрайнини и Поморавието, Албания и Косово, Егейска Македония и Беломорието... Отпадна позорното „табу“ върху изпълнената с драматизъм, но и с надежди тема за българите във Вардарска Македония. Обществените нагласи се усилват и поради безпрецедентните процеси на миграция на наши сънародници към Западна Европа, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия...

В средновековната епоха въпросът за българите извън държавните и етнокултурните граници на страната, най-общо казано извън Мизия, Тракия и Македония, не е стоял по същия начин. И все пак, средновековните българи, преди всичко владетелите и представителите на политическия и културен елит, са знаели за своите сънародници в близки и по-далечни държави. И тогава най-познати са били онези българи, които по силата на едни или други обстоятелства са живеели в пределите на съседните страни или, както се казва днес, в „близката чужбина“.

От нашите балкански съседи най-пряко отношение към интересуващия ни проблем безспорно има Византия. Както е известно, в края на VI и най-вече през VII век, славяните от българската група (т. нар. славини), проникват дълбоко и се заселват в територията на империята. Въпреки процесите на „ромеизация“, те дълго време пазят своето самосъзнание, а от тяхната среда произлизат редица видни личности и фамилии: патриарх Никита (766-780), знаменитият бунтовник Тома Славянина, известната пелопонеска „архонтиса“/княгиня Данилида през IX век, аристократите Василица и Гаврилопулос (двама от седемчленното регентство начело с патриарх Николай Мистик през 912-914 г.), знатните родове Глава, Врана, Радини и др., както и Светите братя Кирил и Методий, поне по майчина линия. И до днес в Тесалия, Епир, Пелопонес са запазени десетки названия от старобългарски произход.

През VIII-IХ век във взаимоотношенията между България и Византия важно място заема въпросът за политическите бежанци. Вътрешно-политическата криза и византийският натиск в средата на VIII век водят до бягства на групи българи в южната съседка, вкл. двама (или дори трима?) владетели търсят убежище в държавата на ромеите. Това са Сабин и Телериг, както и загадъчният Теодор, управлявал вероятно след кан Кардам в края на столетието. Политически бегълци във Византия има и след покръстването, а един от тях е Симеоновият син Иван, брат на цар Петър и претендент за престола през 928 г. Мнозина монаси българи е имало във византийски манастири - както от България, така и от българските общности в самата империя. Най-вероятно при покръстването на България, сръбските земи и Киевска Рус са участвали най-вече проповедници от тяхната среда.

По време на драматичния двубой с Византия през 971-1018 г. Василий II насилствено депортира пленени българи, вкл. и в Мала Азия. Както разказва хронистът Йоан Скилица, след превземането на силната крепост Мъглен през 1015 г., “... били заловени кавхан Дометиан, помощник във властта на Гаврил Радомир, управителят на Мъглен Илица и много други велможи, както и твърде голям брой войници. И така императорът изпратил в Аспракания (провинцията Васпуракан, включваща части от Армения и Грузия) годните да носят оръжие...“ Нови групи население са преселвани в Мала Азия след покоряването на Българското царство през 1018 г., а голямата част от тях остават по тези места. Както вече е ставало дума в нашата поредица, през ХIII-ХIV век се споменава за „българско княжество“ сред турското „море“...

Сред видните личности на българи във Византия се открояват потомците на цар Иван Владислав (1015-1018). Престолонаследникът Пресиан, фактически последният владетел на Първото царство, дори на два пъти се опитва да завземе византийския трон (1026 и 1030 г.)! Неговите братя Алусиан, Арон, Радомир и Траян са известни пълководци, областни управители, дипломати. Най-много се отличава Арон, който е сред първите византийски пълководци, сражавали се със селджукските турци. Екатерина, най-голямата дъщеря на цар Иван Владислав, съпруга на император Исак Комнин (1057-1059), е първата българка, която става византийска императрица. Известната със своя писателски талант византийска принцеса Анна Комнина отбелязва не без гордост връзката си с българската династия, цар Самуил и древния „български василевс“ Крум. Телохранител на нейния баща император Алексий I Комнин (1081-1118) е пловдивският павликянин Травъл, водач на българското въстание в Тракия през 1084-1086 г. Във времето на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) една от най-силните фигури в държавната администрация, тогавашният „сив кардинал“ на империята, е българинът Борил. Негов помощник е Герман, също българин. По същото време се изявява и Нестор, по род българин от Македония. Назначен за управител на Паристрион (днешна Северна България), за да умиротвори своите сънародници, той - Нестор, преминава на тяхна страна и оглавява голямото българско въстание през 1074 г.

През ХIII-ХV век участието на българи в живота на империята продължава. По обективни причини значителна част от българската етническа територия остава извън границите на Второто българско царство. Така например многобройно българско население е имало в Тесалия. Проф. Й. Иванов обърна внимание на документ, който свързва създаването на един от манастирите на Метеора с местен български „княз“. Съществуват сведения за българи в Епир, а един от известните им представители е Иван Българина, командвал свои „български войници“ през 1379 г.

Най-ярката изява на българското аристократично присъствие е византийският „клон“ на династията Асеневци. Той определено има числено надмощие над основната част от фамилията в самата България - проф. Иван Божилов изброява 83 лица от елита на империята и няколко десетки от „Асеневската диаспора“ в други страни. Византийските Асеневци са потомци на цар Мицо Асен (1256-1257) и съпругата му Мария, дъщеря на Иван Асен II, по линия на техния син цар Иван Асен III (1278-1280).

В манастирите на Света гора, не само в Зограф, но и в Хилендар, Великата Лавра и др., през XIII-XV век пребивават много български монаси. „Старецът“ Йоан поставя началото на езиковата реформа, развита по-късно от патриарх Евтимий. На Атон работят почти всички видни български църковни дейци от ХII-ХV век. Сред онези, които произлизат от българските общности извън България, изпъкват прочутият „ангелогласен българин“ Йоан Кукузел от Драч, братята Теодосий и Дионисий от Костурско, и др.

Потокът от българи в Мала Азия се засилва в резултат на турските набези и османското завоевание. Първият, макар и инцидентен случай, обаче е регистриран още през 1199 г. Тогава селджукските съюзници на император Алексий III Ангел отвличат българи от земите на Добромир Хриз от Македония (1199 г.). Масовите отвличания на българи стават злощастна реалност в средата и втората половина на ХIV век. Ордите на Умур паша от Измир, а после на османците отвличат хиляди българи на Изток. Тъжният мотив за „трите синджира роби“ в нашия фолклор води началото си от онази епоха. От своя страна, тези българи и българки стават обичайна „човешка стока“ по робските тържища на Средиземноморието (Крит, Кипър, Малта и др.). Някои българи са освобождавани от господарите си и дори стават войници - такива случаи има в Кипър през ХV век.
Българите във Византия не са безразлични към своята държава -майка. Така например през 1254 г. хората от Родопите и Македония въстават - „... българите - съобщава Георги Акрополит - преминаха на страната на съплеменниците си и се отърваха от ярема на другоплеменниците...“ През ХIV век, цели сто години след знаменитата победа на Иван Асен II над Теодор Комнин през 1230 г., тесалийският българин Неофит-Момчил, монах във Велика лавра „Св. Атанасий“ на Атон, дразни гръцките си събратя, повтаряйки: „Клокотница, Клокотница...“