Белград и Москва не искат реформирано Скопие да преговаря за ЕС

Сръбската пропаганда започва още след Освобождението

Въпреки че българската кауза в Македония е единствената, която през целия период от Освобождението до днес е обединявала обществото ни, предлагането на различни модели за решаването на отворените въпроси със Скопие показва дълбоко съвременно разединение. Между привържениците на едно или друго решение се сипят взаимни обвинения за русофилство и измяна, а от това се увеличава неспособността ни за справяне с проблема. Наблюдаваме сблъсък на две идеи.

Едната е, чрез наложеното от България вето върху началото на преговорния процес, сме оставяли Северна Македония в сферата на влияние на Сърбия и Русия, а другата, че чрез ветото сме искали да принудим Скопие да се реформира и по този начин да се прекъснат сръбско-руските зависимости и порочни практики, наследени от тоталитарната епоха. Къде е истината?

За да отговорим на този въпрос, трябва да си изясним какви са сръбските и руските интереси в Северна Македония.
Държавно организираната сръбска пропаганда в Македония започва веднага след Освобождението. Фактическият отказ на България да защитава българите в Поморавия отваря пътя на Белград по долината на р. Морава към долината на р. Вардар. Сръбската пропаганда е брутална - крепи се на насилие и подкупи. Целта и е повече хора в Македония да се декларират като сърби. Това е сръбският план А. Но Белград има и свой план Б. Разработен е сръбския шовинист Стоян Новакович, който през 1888 г. пише: „Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е невъзможно да бъде разколебана съвсем, противопоставяйки u само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея ще u бъде необходим някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма... Като не можем да ги посърбим, нека поне на първо време да откъснем това население от българския народ, създавайки му илюзията, че то е една отделна нация. Ако това стане, тя ще бъде малка и слаба, и ако в бъдеще влезе в границите на Сърбия, лесно може да бъде посърбена... Не бива да противопоставяме на българщината сърбизма. Това няма да донесе нищо. По-добре ще бъде тя да се измести с „македонизма“.

Тази програма на Белград бе приложена в Македония, но и умело бе подхвърлена на левите сили в България. С тяхно съдействие именно македонистката доктрина на Белград бе прокарана в Коминтерна през 1934 г., а по волята на Москва взе да се налага на Балканите след 1944 г. В България през 1946 г. е проведено насилствено преброяване в Пиринска Македония и е изразена готовност за нейното отстъпване на Югославия. По този начин до 1948 г. са нанесени огромни щети на българските национални интереси в Македония. След това нещата сякаш се обръщат, защото на 28 юни 1948 г. Информбюро приема документ, в който се осъжда комунистическото ръководство в Белград като сектантско и националистическо. Дори през 1949 г. ТАСС и в. „Правда“ разпространяват речта на съветския външен министър Вишински за наличието на българско национално малцинство в Гърция, но не и на македонско такова. В комунистическото ръководство на България обаче липсва държавническо мислене, поради което София не съумява да се възползва от този процес.

Истинската катастрофа за България настъпва през периода след 1954 г., когато новото съветско правителство, водено от Никита Хрушчов, предприема курс към сближаване с Югославия. От 27 май до 2 юни 1955 г. Хрушчов прави посещение в Югославия, в резултат на което е подписана Белградската декларация, довела до нормализация на отношенията между двете страни. Започналото сближаване с титова Югославия е свързано с упражняването на съветски натиск върху България да прекрати каквато и да е дейност за отстояване на своите национални интереси в Македония.

С този нов курс е свързан и на провелият се в България на 4 март 1954 г. пленум след 6-ия конгрес на БКП, на който за първи секретар на ЦК е избран Тодор Живков. В стремежа си да спечели личната подкрепа на Хрушчов, през този период Т. Живков безропотно изпълнява всички внушения на Москва. Политиката на СССР за сближаване с Югославия е приета със строго секретно постановление на Президиума на ЦК на КПСС на 23 май 1955 г. За него в България единствено е уведомен Т. Живков.

В документа, подписан от Н. Хрущчов, се съобщава, че решението на съвещанието на Информбюро от ноември 1949 г., в което се говори за „репресии, прилагани по това време в Югославия към голяма част от т. н. „коминформци“,... трябва да се отмени. А що се отнася до резолюцията от съвещанието на Информбюро, приета през юли 1948 г.,... съдържа необосновани обвинения по адрес на ръководството на Югославската компартия... Има се предвид това да се заяви при преговорите с югославяните... Всичко това е необходимо за интересите за по-нататъшна нормализация на отношенията на Съветския съюз и всички страни с народна демокрация, с Югославия“.

В резултат на този директен натиск на Москва върху Т. Живков, той заявява, че ще се придържа към политиката на Георги Димитров по македонския въпрос и спира всички действия, насочени към защита на българския национален интерес в Македония. С това се обясняват и резултатите от проведеното на 1 декември 1956 г. второ поред преброяване на населението в условията на комунистическа диктатура. При него 178 862 български граждани отново са регистрирани като етнически македонци.

На майския пленум на ЦК на КПСС през 1958 г. Хрушчов поставя задачата „да направим всичко, което е по нашите сили, за да не дадем Югославия на империалистическия лагер“. В този дух от Москва е изпратено поредното секретно писмо, в което изрично се подчертава, че „не трябва да се... дразнят националните чувства на югославяните“. По време на своето посещение в Югославия през 1963 г., съветският лидер на 18 август заявява пред кореспондент на Ройтерс, че „не е изключена възможността за нови балкански проекти, където Югославия би играла първостепенна роля“. По този начин Хрушчов подхранва старата мечта на Тито да играе особена роля на Балканите, като установи своя хегемония. В опита си да задържи Белград, Москва застава именно зад тези негови амбиции. Макар и с известни колебания през годините, това е водеща линия в балканската политика на Русия и през последвалия период, особено след 1991 г.

Тази политика има своите конкретни проявления по отношение на днешна Северна Македония. На практика Белград и Москва имат идентични позиции, като категорично подкрепят официалната държавна доктрина на Скопие, чиито създатели се явяват. В същото време в сръбските и руските средства за масово осведомяване изобилстват критичните материали към България заради нейните опити да прекъсне тези зависимости и да спре стремежа на Северна Македония за членство в ЕС. На този фон наистина буди недоумение как така Белград и особено Москва, които са против НАТО и имат особени виждания за ЕС, да подкрепят Скопие да стане член на тези организации!

Отговорът е закодиран в изразените намерения! Белград и Москва не подкрепят просто Скопие. Те застават зад него, но в нереформирания му вид. Затова чрез многобройните си лостове за влияние се противопоставят на всякакви опити за реформи. Стратегическата им цел е Северна Македония, с нейната държавна доктрина, създадена в Белград и Скопие, да влезе непроменена в ЕС. От тук следва и единственият български полезен ход - най-богат е инструментариумът за въздействие именно преди началото на преговорния процес. Затова на този етап ветото трябва да остане.

Скопие е направило своя цивилизационен избор и е член на НАТО, поради което не е застрашено от никакъв украински сценарий. От тук нататък му предстоят неизбежни промени и скъсване с наследството от тоталитарното минало.