След всяка бурия, винаги изгрява слънце. За феновете на „Левски“ буреносните облаци се задържаха твърде дълго над стадион „Георги Аспарухов“. От зимата на 2020 година насам клубът е в невиждана финансова и управленска криза, а пороите и дъждовете едва не удавиха 26-кратните шампиони. Лошото време се задържа до последния ден на август 2021-а, когато най-накрая изгря слънце и над „Герена“. Първо „сините“ се сдобиха с генерален спонсор, целящ да върне столичния гранд там, където му е мястото, а ден по-късно и с треньор – истински, любим, незаменим.

Изминаха повече от 13 години, откакто Станимир Стоилов бе начело на „Левски“. За това време изтече много вода, много неща се промениха. Смениха се десетки треньори, по-точно 20, редица от тях повториха, някои дори потретиха. Всички те бяха обединени от знака на неуспеха. Никой не успя да върне клуба там, където „синя“ България искаше – на върха. Сменяха се и ръководства – след Тодор Батков, стоящ зад уволнението на тандема Сираков-Стоилов, дойде триумвирата начело с Иво Тонев. По-късно щафетата пое Спас Русев, а след него Васил Божков. Дори Христо Йовов подържа акциите на клуба, макар и за твърде кратко. От изминалото лято насам те са на името на Наско Сираков. Тях пък ги обединяваше неуспешните опити да върнат Мъри на „Герена“.

За същия период от време Стоилов вървеше в коренно противоположна посока и жънеше различни от „Левски“ резултати. Наставникът първо вдигна Купата на България с „Литекс“, след това бе начело на националния отбор. По-късно води за кратко, но и неуспешно „Анортозис“, а с „Ботев“ (Пд) бе на крачка от елиминиране на „Щутгарт“ в Лига Европа. Истинският му триумф дойде в далечен Казахстан. Там Мъри написа приказка, подобна на онази с „Левски“ отпреди 15 години. Превърна непознатия за Европа „Астана“ в редовен участник в груповата фаза на един от двата турнира на Стария континент.

С клуба от едноименния град влезе исторически през парадния вход на Шампионска лига, бе и на 1/16-финал за Лига Европа. Четири пъти поред стана шампион на страната, а името му бе изписано със златни букви в историята на клуба. Във витрината на „Астана“ бяха поставени общо шест трофея, каквито досега липсваха. През всичкото това време тази на „Левски“ така и не бе обогатена откъм нови успехи. Името на Стоилов пък постоянно витаеше на „Герена“, а няколко негови завръщания бяха считани за сигурни, но така и не се случваха. Същото се случва в момента и в Казахстан, където милеят за българския специалист, след когото ореолът на „Астана“ започна да избледнява. По-късно бе и селекционер на страната, а от 2019 година насам е без работа, въпреки че бе свързван с клубове в Русия, Китай, а у нас бе на крачка от „Лудогорец“.

В същото време отношенията между Мъри и „Левски“ в един момент толкова охладняха, че се наложи двете страни да влизат в съда по времето на управление на Спас Русев и Красимир Иванов. После се намеси Сираков и това бе една от първите му задачи – да прекрати този фарс, от който никой не печели.

Всичко това е минало, Стоилов отново е там, където му е мястото – в любимия „Левски“, с който стана шампион и като футболист, и като треньор. Общо шест пъти. С него „сините“ вдигнаха седем купи на страната – 5 като играч и други 2 вече от скамейката. Горяха вестници по трибуните, а феновете скандираха името му. Всички тези успехи със сериозно количество прах от дистанцията на времето, в което са се случили. Време е за нови триумфи, но за целта първо трябва да бъдат поправени щетите, нанесени от бурята. „Левски“ има остра нужда от налагане на нови правила – трансферни, управленски, селекционни. Да се планира добре бъдещето, да се положи основата, на която да се стъпи, за да има различни от досегашните резултати. Казано най-кратко, „Левски“ трябва да спре да мисли ден за ден и да погледне по-настоятелно напред в бъдещето, за да върви нагоре. Първата стъпка вече е направена. Има още много, но посоката изглежда правилна.

„Левски“ е най-голямата му болка

Неотдавна в интервю за предаването „Код Спорт“, Станимир Стоилов призна, че най-голямата болка в кариерата му е…“Левски“. Опитният спец сложи „сините“ пред най-големия успех на българския футбол и четвъртото място в САЩ от 1994 година, когато Мъри не попадна в състава на Димитър Пенев заради продължителна контузия.

„Единствено съжалявам най-много за 2008 г., когато ни уволни Тодор Батков. Мисля, че „Левски“ беше готов да стане клуб на Балканите от типа на „Динамо“ (Загреб). Клуб с юношите, с кадрите. Продаваш – печелиш, живееш добре и не беше зависим от модела „бащица“. „Левски“ се самоиздържаше, вече бяха изкарани пари за една-две-три години напред, ако се харчеха в нормален размер. Тогава бюджетът беше около 5-6 млн. лева. Футболистите бяха до минимум изцедени. Това беше най-голямото ми съжаление и за мен, а основният ми проблем беше като видях как се разви клубът. После съжалявах и за „Левски“. Първо ми беше жал за толкова усилия, труд.“