Ако някой е имал надежда, че изборният цикъл в някои държави на Югоизточна Европа и по-специално в Западните Балкани ще доведат до промени в политическото лидерство в района, най-вероятно ще остане излъган. Общата картина остава почти същата, претрупана от популизъм, автократизъм (меко казано!) и в някои случаи - в разкрачен стоеж по отношение на геополитическия избор и перспектива. И друг път сме писали на тази тема с надеждата времената да донесат промяна и

Западните Балкани да сменят недемократичната представа за себе си, но и този път очевидно ще трябва да почакаме.
Да видим какво се случи с нашите стари познайници? Двама от тях вече излязоха от играта заради проблеми с правосъдието. Пръв напусна сцената Никола Груевски, премиерът на Северна Македония. Спомняте си: записи на негови разговори взривиха обществото, започна „шарената революция“, проведоха се парламентарни избори, които той спечели с два мандата повече от тогавашната опозиция в лицето на СДСМ на Зоран Заев. Но резултатите не му достигаха да състави правителство и затова той се обърна за подкрепа към дотогавашния си коалиционен партньор - Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети. Албанецът отказа, защото видя по-дългосрочна перспектива да се съюзи със Заев. Новата коалиция погна Груевски и неговото обкръжение, започнаха арести и съдебни процеси. Самият довчерашен премиер, който колеше и бесеше в държавата си, както се казва, стана обект на няколко обвинения за престъпления по служба. По едно от тях дори получи присъда от две години и половина затвор. За да избегне срама, управлявалият страната повече от десет години Груевски изчезна внезапно, за да се озове в Будапеща, превръщайки се политически изгнаник. Колкото и да се опитва да държи глава над водата като действащ политик и да държи дистанционно под контрол ръководството на ВМРО-ДПМНЕ, с кариерата му е свършено.

И ако Никола Груевски избягва, поне засега, правосъдието, негов съсед очевидно няма да може да го стори. Става дума за Хашим Тачи, емблемата на съпротивата на косовските албанци срещу сръбската власт и на превръщането на бившата сръбска провинция в суверенна и независима държава. Миналото, за което Тачи и неговите бойни другари не искаха да говорят, освен за митологизирания им героизъм, го повлече със себе си. Но ако Груевски застана пред съда, когато вече не беше на власт, Тачи бе на върха на политическата си кариера. Преминал през всички нива на властта, Хашим стигна до президентския пост и тъкмо когато започна да дава ясни сигнали за държавническо израстване, се озова пред новосъздадения Трибунал за престъпленията по време на войната в Косово в периода 1998-1999 г. Първо бе извикан като свидетел, но скоро магистратите му връчиха обвинения за престъпления срещу човечеството. Каква ще бъде личната му съдба може само да се предполага, но като политик и той е свършен. А и парламентарната власт в Косово вече е в други ръце, там има кардинална смяна на поколенията от млади политици, които не са свързани с Армията за освобождение на Косово и не живеят с ипотеките от борбите в горите на северозапад срещу сръбските полицейски и армейски части. Друго време, друга генерация.

В съседна Албания през миналата година се случи прецедент една и съща политическа сила за трети пореден път да печели парламентарни избори, а нейният лидер да е за трети мандат премиер. Еди Рама си заслужи мястото, въпреки обвиненията на опозицията за недемократично, популистко и автократично управление на страната. Самата опозиция е в хаос, лидерството в нея е спорно, клановите интереси, така характерни за албанското общество, не могат да намерят обща точка. Рама се включи в инициативата на Белград „Отворени Балкани“, не спира да говори за интеграцията на страната в ЕС, блокирана заради отказа на София да даде старт на преговорния процес на Северна Македония, с която Тирана е в тандем. Самочувствието, което му даде третата изборна победа му пречи да види реалностите и вероятно заради това си позволява от време на време остър и недипломатичен език срещу България. Какво да се прави, такива са регионалните лидерчета наоколо - високомерни по отношение на съгражданите си и непремерени към съседите си.

А знаете ли кой преди няколко дни заяви, че не може да си представи своя победа още на първия тур с по-малко от 60% от гласовете? Как кой - Александър Вучич, президентът на Сърбия, разбира се. В неделя, на 3 април, той се яви на редовните избори за нов 5-годишен мандат и ги спечели убедително, така, както очакваше. Май наскоро в района не е имало друга предварително известена победа като тази на Вучич. Още в нощта след изборите медиите отбелязаха, че той е първият държавен глава на Сърбия, който за втори път печели вота още на първия кръг. Вероятно този очакван солиден резултат го принуди да вземе важното решение да насрочи в същия ден и предсрочни парламентарни избори, в които той да заложи личния си и политически престиж като водач на листата на неговата Сръбска прогресивна партия (СПП). Резултатът е налице - „народняците“, както наричат членовете на СПП, отново ще имат решаващо парламентарно предимство в Скупщината и най-малкото, което ще могат да направят, е отново да избират коалиционен партньор за съставяне на правителство. Социалистите на Дачич вече чакат.

Отново се видя типично балканският изборен ефект една политическа личност да тегли напред партийната структура, която той оглавява. Не беше ли така и в България, когато ГЕРБ печелеше избор след избор чрез личната харизма на своя лидер Бойко Борисов? И това сходство в методите не беше ли една от причините за личното приятелство и политическото взаимодействие между Вучич като премиер и после президент и Борисов? Вероятно заради всичко това бяха и еднаквите обвинения за автократизъм и популизъм към двамата, които дори и сега, когато единият е на върха на славата си, а другият е извън властта, са актуални.

Резултатите ще бъдат прецизирани по установения ред, разбира се, но и предварителният им анализ показва само едно - сръбските избиратели не се отказват да дават подкрепа на политиката на Вучич, наричана популярно „да седиш на два стола“. Още в първите думи след изборната нощ пред своите симпатизанти Вучич заяви, че ще води страната си по същия път, както досега. По европейски път, но без да се отказва от традиционните си връзки. При тази подкрепа, която получи, какво друго да очакваме? Повече от същото, разбира се, може би с по-софистицирани политически и дипломатически инструменти. Ако неговият партньор в преговорите с Косово като премиер и президент Хашим Тачи плаща данък на неяснотите на своето минало, които сега излизат на бял свят, Вучич ще прави всичко личната си политическа история като млад и надежден кадър на радикала Воислав Шешел и като министър на военнопрестъпника Слободан Милошевич да бъде забравяна. Докато слезе от сцената, вероятно.

А че „старите автократични и популистки муцуни“ от района си отиват трудно, потвърди и Виктор Орбан, старият приятел, идеен патрон и сега домакин на беглеца Никола Груевски. Неговата ФИДЕС в коалиция с демохристияните взе категорична победа на парламентарния вот в неделя и има солидно предимство в парламента. Четвърти мандат за Орбан начело на изпълнителната власт в Унгария с възможност да продължи със своята „нелиберална“ демокрация, каквото и да означава това.

Да не забравихме някой? О, да, най-дълго пребивавалият във властта в района на Западните Балкани политик и държавник - черногорецът Мило Джуканович. И той се бори с кошмарите на своето минало и подпира вратите на гардероба, за да не се изсипят скелетите от него. Дали е премиер, дали е президент, или е просто партиен лидер, или пък дори е в сянка, Мило държи и дърпа конците на Черна гора - ха насам, ха натам.

На фона на толкова учители наоколо новото лице сред политическото лидерство на Западните Балкани Милорад Додич от Република Сръбска в Босна и Херцеговина изглежда първолак, но с бъдеще на отличник.