“Би реде, брадърс!”, провикна се войводата в българска драма

Борис Малджиев настоява наборът да е на кирилица. По този начин четивото ще звучи космополитно, аргументира се той

Стефан Караджа внезапно проговори на английски през 1906 година. “Би реде, брадърс!”, провикна се гръмогласно войводата. “Аген уй ар сараундед!”, предупреди юнаците той. Словото му е записано с български букви на езика на Шекспир.

Лингвистичната симбиоза се случва в произведение на Тодор Хаджи Станчев. Демонстрира пред света, че отечеството ни е откърмило един от най-ревностните последователи на гения от Острова. Паралелите в биографиите на двамата автори са наистина изумителни!

Уилям Шекспир е роден в Страдфорд на Ейвън. Тодор Станчев е родом от Русчук на Дунава. Детството им минава в игри край двете реки. Уилям завършва местното школо, Тодор - също. Тук пътищата за кратко се разминават.

Шекспир сключва ранен брак, а Станчев постъпва по-умно. Той заминава за град Карловац да продължи образованието си. От 1863 до 1870 г. учи в класическа гимназия и духовна семинария. Така българинът се изгражда като по-образован от англичанина, който си остава със знанията от началните паралелки.

Шекспир отива в Лондон, а Станчев се връща в Русчук. И двамата се венчават за Мелпомена - пишат пиеси и играят на сцената. Шекспир в театър “Глобус”, а Станчев в Девическото училище.

Нашата завеса се вдига за сефте на 27 декември 1870 г. С драматизация на “Ружица от Елограда”, литературният прощъпалник на Тодор Станчев. След нея той създава още тридесетина драми. Уилям Шекспир е автор на около четиридесет. Разликата в бройката се обяснява с различния творчески подход.

Като подхване едно име, Шекспир го експлоатира до край. Емблематичен е случаят с “Хенри IV” (първа част), “Хенри IV” (втора част), “Хенри V”, “Хенри VI” (първа част), “Хенри VI” (втора част), “Хенри VI” (трета част) и “Хенри VIII”. Изпуснат е Хенри VII, но вероятно творбата за него е изгубена.

Тодор Станчев бяга от тафтологията. Неговият принцип е за всекиго по драма. Така се раждат “Кардам Страшний”, “Симеон” и “Борис”. На враговете на отечеството са посветени “Гаази Осман паша”, “Биконсфилд”, “Сюлейман паша” и “Милан сръбский крал”. Чуждата проблематика е застъпена в “Убийството на Максимилиана”.

Героите от близкото минало Станчев вгражда в революционен пантеон: “Стефан Караджа”, “Христо Ботев”, “Раковски” и “Левски”. Епохалните събития разгръща в широки епически платна. Такива са “Падането на България”, “Подписването на Св. Стефанский договор” и “Превземането на Пирот от българските войски”.

Най-сетне будната гражданска съвест на автора рефлектира в поредица от сатири и комедии. По-важните заглавия са “Анатема”, “Драндавела, “Нова мода”, “Шаран” и “Цилиндър”.

Уилям Шекспир е бил обект на остри критики. Лев Толстой дори пише цяла студия срещу него. Отричан е и Тодор Станчев. По време на игото Любен Каравелов и Христо Ботев хвърлят кал по достойната му снага. “Дързост, г. Станчев, дързост! - гаври се Ботев. - Съвременниците не знаят да ценят великите списатели, а ти с плодовитостта си ще надминеш и испанския поет Лопе де Вега. Потомството ще ти въздигне паметник от тиква.”

След Освобождението други поемат щафетата и продължават да цапат. Най-ядовит е Иван Вазов. Понеже сам пописва драми, името на конкуренцията все лепне на езика му. Ту говори за “Станчевските бездарности”, ту за “книжлета a la Stantcheff”. “Станчовите Драндавели имат вече по няколко издания!”, ревнува поетът през 1882 г.

В усилията си да принизи делото на драматурга Вазов изковава прозвището Българският Шекспир. Вместо да извади очи обаче, изписва вежди. Тази титла най-приляга на Станчевата осанка. Колцина са авторите, сравнявани с Лебеда от Ейвън!

Мастерпиесата на Тодор Хаджи Станчев е “Стефан Караджа”. Тази трагедия в пет действия изгрява през 1879 г. заедно със зората на българската свобода. За нея се записват хиляди спомоществователи от всички краища на родината. Има читатели от паланките Кацамуница, Дивдядово, Голямо Ялари, Кара Омур. По 5 гроша дават любознателни в Тутракан, Никопол, Севлиево, Орхание, Пирдоп, Самоков. Щедро развързват кесии в Русе, Варна, Видин, Лом, Враца, Търново, Шумен и Глазгоу. Няма грешка, черно на бяло е записано: “James Wolker Condorret, Glasgow Scotland”.

Шотландсият абонат обръща представата на Тодор Станчев за собственото му величие. Макар и със самочувствие, той се е заблуждавал, че е четен само в границите на България и тук-таме във Влашко. Оказва се обаче, че територията на неговото слово се е ширнало от Кацамуница до Глазгоу. От китна България до зелените поля на Шотландия.

Знае ли обаче Джеймс добре български, за да вникне в дълбочината на “Стефан Караджа”? Въпросът хвърля сянка върху радостта на автора и не му дава покой. Утешава го мисълта, че както предрича Ботев, потомството ще оцени по достойнство шедьовъра и един ден ще види бял свят на английски. Езиковата бариера ще бъде счупена - не само заради Джеймс, а и заради целия англоговорящ свят.

В аналите на българската книга “Стефан Караджа” е преиздадена девет пъти. Драмата е толкова популярна, че се фолклоризира. Името на автора се размива във времето и чезне като в народен епос. От 1894 г. насетне изданията стават анонимни.

Подобен процес се забелязва и при Уилям Шекспир. През 1597 г. например “Ромео и Жулиета” излиза анонимно. Текстът е стенографиран по време на представление и е отпечатан без знанието на автора. Някой си Джон Дантер скалъпва пиратското издание.

При “Стефан Караджа” нещата са далеч по-сериозни. Англоезичната версия на книгата е плод на международен проект. От едната страна е Американската евангелска мисия, от другата българинът Борис Малджиев.

Родом от Шумен, Малджиев работи като печатар в родния си град и във Варна. През 1891 г. американците го викат в Русе да оглави техни типографии. За кратко ръководи печатница “Победа”, сетне застава начело на “Надежда”. По-късно отваря собствена фирма, но продължава да си сътрудничи с янките.

Американо-българският тандем издава Дюма-баща, Ибсен, Молиер, Томас Ман, Густав Льобон и много други автори. Това обаче е само “вносна литература”. За баланс мисионерите искат да покажат на света нещо от българската класика. Борис Малджиев категорично сочи “Стефан Караджа”.

Партньорите си стискат ръцете и разпределят задълженията. Американците осигуряват преводач, а българинът хартия и печат. Малджиев настоява наборът да е на кирилица. По този начин четивото ще звучи космополитно, аргументира се той. Ето един монолог на Караджата в който диша “To be or not to be...”:

“Ай рисийвд ей бяд енд ин ди търд бятл, енд иф ай рисийв уан мор, ит уйл би хард фор ми ту ду май дюте. Аляс, ънфорчюнет сънз ав Бългерия! Хяв юър мадарс брот ю ъп ту би килд бай диз ейжиятикс уйдаут юър грейвс бийнг ноун? О, ит из глорияз ту файт фор уанс кънтре, ит из суит ту дай ан ди бятлфилд уйд армс ин хянд, бът хуен ди интайр нейшън тейкс парт! Дер из мъч ту би сед ан диз импортант куесчен, бът лет ъз лийв дят ту пастерете. Аур нейшън съфърс фром итс оун трейтърс. Ай ноу ол бът...”

Англоезичната версия на “Стефан Караджа” се появява в паметната за световната литература 1906 година. За съжаление Тодор Хаджи Станчев не доживява събитието. Остава надеждата, че там някъде в отвъдното, чува гласа на Караджата:

- Би реде, брадърс! Аген уи ар сараундед!