Кралят на ужаса на 75

Писателят едва оцелява, премазан от микробус

Две десетилетия се бори с алкохолизма си

Той е Кралят на ужаса, майсторът на трилъра, човекът, способен да опише най-тъмните страни на човешката психика и да превърне в главен герой самото зло. Романите на Стивън Кинг, които той пише с удивителна бързина – поне по един на година, се чакат с нетърпение по целия свят, а продуценти и режисьори се надпреварват да ги екранизират. Той е един от най-продаваните съвременни автори с лично състояние над 400 млн. долара. 

Стивън Кинг навършва 75 години на 21 септември. По този повод в деня на рождението му верният на трилър феновете телевизионен канал TV1000 ще излъчи три филма, създадени по негови произведения - „Бъди до мен“ (1986), „Мъглата“ (2007) и „Долорес Клейборн“ (1995). А почитателите на автора имат причина да прелистят отново някой от любимите си романи -  „Сиянието“, „Мъртвата зона“, „То“, „Мизъри“, „Тъмната кула“, да си припомнят екранизациите “Изпитанието Шоушенк“ и „Зеленият път“, номинирани за „Оскар“ за най-добър филм. 

Жена му спасява първия роман

Стивън започва да пише истории още в началното училище и ги продава на съучениците си. Когато е разкрит, е принуден да върне парите. Сътрудничи на списанието на брат си, което се отпечатва на циклостилна машина. На 13 години бъдещият писател намира кашон със стари книги на баща си, сред които преобладават хоръри и научна фантастика. Това повлиява силно върху бъдещия му стил. 

Кинг завършва английска филология и придобива сертификат за преподавател на гимназиално ниво. Има своя колонка в университетското списание, озаглавена „Боклукчийската кола на Кинг“. За да се издържа, младежът се хваща на всякаква работа, включително в индустриална пералня и като гробар. 

В университета Кинг се запознава с бъдещата си жена Табита Спрюс. Женят се на 2 януари 1971 г. И двамата са бедни, имат да изплащат студентски заеми. Купуват си възможно най-евтините халки – 15 долара двете. В деня на сватбата той облича костюм, който му е голям, защото е на брата на Табита. Тя пък е в сватбената рокля на нейна приятелка. 

Младото семейство живее в каравана и едва свързва двата края. По това време Кинг се пристрастява към алкохола – нещо, с което ще се бори две десетилетия. 

Семейство Кинг: Джоузеф, Табита, Оуен със съпругата си Кели, Стивън Кинг и Наоми.

Табита играе важна роля в живота на писателя. Тя му ражда три деца – дъщеря Наоми и две момчета – Джоузеф Хилстром и Оуен. Самата Табита също е писателка и има публикувани девет книги. Тя допринася много за появата на първата значима творба на писателя – „Кери“, разказваща за момиче, което е тормозено от съученичките си, но получава свръхестествени сили заедно с първия си цикъл. 

Изпаднал в творческо отчаяние, Кинг изхвърля ръкописа на боклука, но Табита го спасява и настоява той да го довърши. Така през 1973 г. книгата е откупена за скромните 2500 долара, а година по-късно правата върху нея са продадени за 400 000 долара, от които половината взема издателят. Получил първия си голям хонорар, Кинг се напива с бира, а на жена си купува сешоар. 

Пише в опиянение

Писателят като млад.

Писателят се отказва от учителстването и се отдава на книгите си, но се задълбочават проблемите му с алкохола и дрогата. Дори му се губи моментът как е написал романа си „Куджо“ в края на 70-те години. И други книги се раждат по време на безкрайните му запои, а най-интересното е, че те са сред най-добрите му произведения – „Сияние“, „Сблъсък“, първата част на „Тъмната кула“. 

Писателят е убеден, че не може да твори, ако не пие и не се дрогира. Смъртта на майка му, починала от рак през 1973 г., го хвърля в дълбока депресия, която продължава повече от десетилетие. Жена му често го намира сутрин припаднал в кабинета, с тампони в носа, напоени с кръв след прекаляване с кокаин. 

Започва да развива фобии – към змии, плъхове, летящи насекоми, малки пространства, от числото 13. Решава, че не иска повече деца и след раждането на третото, през 1979 г., си прави вазектомия. Операцията едва не му коства живота, защото след нея получава силен кръвоизлив. 

Стивън и Табита са заедно от половин век.

Към края на „тъмния“ си период, през 1986 г., писателят завършва един от най-знаменитите си романи – „То“. На Табита обаче й омръзва да отглежда ексцентричния си мъж и му казва категорично, че ще го напусне заедно с децата, ако не престане да пие. Семейството и приятелите на Кинг също се намесват. Осъзнал, че не може да продължава повече така, той приема помощта им, лекува се и се отказва от пиенето в края на 80-те години.

Мислят го за мъртъв

През 1999 г. Кинг се оказва главен герой в истински кошмар. Мощен микробус, чийто шофьор се е разсеял от кучето си, го удря толкова силно, че писателят изхвърча на 4 метра и е напълно потрошен – с раздробени кости на краката, счупени ребра и таз, пробит ляв дроб, разкъсване на скалпа. Мислят го за мъртъв, но той оживява по чудо. 

Налага му се да претърпи пет операции в рамките на десет дни и да лежи повече от месец в болница. Лекарите успяват да спасят краката му, след като първоначално мислят за ампутация. 43-годишният шофьор, причинил инцидента, се самоубива година след катастрофата. Достоен завършек на историята, сякаш написана от самия Стивън Кинг.

Писателят и съпругата му не забравят бедняшкото си минало. Те са известни с благотворителността си. Даряват големи суми за литературни проекти в Мейн, подпомагат плувния отбор на щатския университет, с което спасяват програмата от закриване, правят дарения на младежки и женски организации. Всяка година отпускат стипендии за гимназисти и студенти. 

Президентът Барак Обама връчи на Стивън Кинг Националния медал за изкуство през 2015 г.

Семейството подкрепя Демократическата партия. В края на мандата си президентът Барак Обама награди писателя с Националния медал за изкуство на официална церемония в Белия дом. 

Мъглата

Стивън Кинг

Откъс от новелата „Мъглата“, вдъхновила едноименния филм на ужасите на Франк Дарабонт от 2007 г. и сериала, излъчен по Spike през 2017 г. Превод Деян Кючуков, издателство „Сиела“. Със съкращения.

…Тъмните маси настъпваха все по-близо, изтласквайки синевата на небето. Вече нямаше съмнение, че ще се разрази буря.
Минахме през плъзгащите се врати, водещи към всекидневната. След като ги затворих подир нас, спрях да хвърля още един поглед навън. Сребристият воал вече бе преминал три четвърти от езерото и добиваше формата на бясно въртяща се чаена чаша, увиснала между свъсеното черно небе и повърхността на водата, която пък бе добила цвят на олово, прошарено с бели ивици хром. 

Гледката на фунията от вода беше хипнотизираща. Тя вече бе почти над главите ни, когато се разрази мълния, толкова ярка, че половин минута след нея виждах всичко в черно-бяло.

Теле­фонът уплашено издрънча. Обърнах се и видях съпругата и сина си застанали точно пред големия панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към езерото на северозапад.

Споходи ме едно от ужасяващите видения, които навярно са запазени изключително за съпрузите и бащите – как стъклото се пръска от рамката си и запраща остри, назъбени късове право към беззащитния стомах на Стефи и към гърлото и лицето на Били. Кошмарите на Инквизицията са нищо пред онези, които собственото ни съзнание може да сътвори по отношение на лю­бимите ни хора.

Сграбчих и двамата и ги дръпнах рязко назад.

– Какво правите, по дяволите? Махайте се веднага оттам!

…Тогава връхлетя вятърът. Усещането бе такова, сякаш цялата къща излиташе като набиращ скорост самолет. Високо, неистово виене, спадащо на моменти до басов рев, преди отново да се из­виси в пронизителен писък.

– Слизайте долу. – Трябваше да извикам с пълен глас, за да ме чуят. Точно над нас се разнесе трясък, сякаш някой удряше две великански дъски. Били обгърна крака ми с ръце, а Стефи викна в отговор:

– И ти идваш с нас!

Кимнах успокоително, като се помъчих да отлепя малкия от себе си.

– Разбира се, само да взема няколко свещи, в случай че спре токът.

Двамата тръгнаха, а аз започнах да ровя из чекмеджетата. Имаше купища снимки, 11 чакащи някой да ги подреди в албум, каталог на магазините „Си­ърс“, както и тайванска целулоидна кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбърг, събаряйки дървени кегли с топка за тенис.

Зад куклата с нейните мътни, мъртвешки очи намерих све­щите, още в неразпечатаната им целофанова опаковка. Тъкмо ги взех, когато светлините угаснаха и единственото електричество остана онова в небесата.

Слязох в сутерена. Се­дяхме в стаята за гости срещу моето малко ателие, гледахме пребледнелите си лица, озарени от трептящите пламъчета, и слу­шахме как стихията вилнее над главите ни. След около двайсет минути се разнесе раздиращ трясък – явно някой от големите борове се беше прекършил. После настъпи затишие.

– Свърши ли вече? – попита Стефи.

– Може би. А може би е само временно.

Вторият напор на стихията не беше толкова силен, но чухме падането на няколко дървета, чиито стволове бяха повредени още при първия. Вятърът вече замираше, когато едно от тях се стовари тежко върху покрива, подобно на юмрук върху капака на ковчег. 

Спуснахме се отново в сутерена. Десет минути по-късно, с настъпването на кулминацията на стихията, отгоре се чу как панорамният прозорец се пръсва на парчета и се посипва върху пода. Значи видението ми все пак не е било толкова далеч от ис­тината.