Смята, че ракията трябва да се ползва като лекарство

Той е американски рейнджър, има медал „Пурпурно сърце“, познава лицето на войната, но в Благоевград открива силата на дипломацията, издава книга, намира любовта на живота си, съвсем скоро предстои да се дипломира в Американския университет и междувременно преподава в Езиковия център.

Всичко това е Стивън Лондон. Един млад 34-годишен мъж, който има зад гърба си доста преживелици.

Ветеранът от войната не прилича на онези, които представят холивудските филми. Той е усмихнат, спокоен, обича да разговаря с различни хора, позитивно се отнася към всичко около него и определя себе си като приключенец. „Обичам България и Благоевград, мен сякаш този град ме призова, чувствам се щастлив тук и не смятам да го напускам“, казва бившият рейнджър. В момента той завършва две специалности в АУБ - първата е „Меж­дународни отношения и политика“, а втората е „Дипломация“. Признава, че пътят му от войната до избора му да учи дипломация е дълъг, много дълъг,но осъзнат. 10 години служи в американската армия и участва в няколко опасни международни мисии в Близкия Изток. Да е войник не е детската му мечта. Първо учи една година в колеж в САЩ, но усетил, че все още на този етап от живота си не е готов да се посвети на образованието. Младостта и страстта към неизвестното го накарали да напусне колежа и да се хване на работа за година време. Взема решение да се присъедини към армията, защото за него това е поредното истинско приключение. И се озовава в окото на бурята, на самата фронтова линия, в Афганистан. Където срещу теб има враг, който е готов да те убие. „Много е трудно да се премине тънката червена линия и да отнемеш човешки живот. Но щом си войник, разбираш на мига, че този от другата страна има същото право. Това е един вид уважение между войниците, уважение между враговете. Това е една много стара философия от китайския пълководец и философ Сун Дзъ. Той казва: Познавай врага си, познавай себе си“, споделя Стивън.

В своите задгранични мисии войникът неведнъж получава медали и отличия за проявена смелост и храброст. Най-ценното признание за него е връченият му медал „Пурпурно сърце“. За бившия рейнджър медалите са нещо, което ти помага да си спомниш къде си бил, какво си направил и преживял. Но по-важно от отличията е да извоюваш с поведението си уважението на останалите вой­ници, а безценно е да получиш и уважението на врага. „Братството и връзката, която създаваш с другите войници, също е по-важно от медалите“, категоричен е Стивън Лондон.

По време на мисия в Афганистан войникът е тежко ранен, когато талибани ата­куват базата на американците с ракети. Една от бомбите експлодира буквално пред лицето му. Оцелява по чудо. Така печели Пурпурното сърце, което сега носи навсякъде със себе си, където и да пътува по света. Жив съм, защото талибаните се оказаха, че не са добри стрелци, но истината е че се чувствам късметлия, смее се днес Стивън.

Но от войната той пази и много добри спомени. Повечето са свързани с приятелството му с местните хора и с децата на Афганистан. Никога няма да забрави как малчуганите го посрещали на всяка една мисия. „Помня детските усмивки, как ни махаха с ръце и ни поздравяваха със „Здравей, Америка“. Имахме наблюдателна кула и аз ги виждах отгоре, казвах им „Здравейте, Афганистан“. Всеки път, когато бях в Афганистан, те ми разказваха какво се е случило в селото и в региона. Същите тези деца срещнахме през един много горещ ден. Не ни беше позволено да им даваме вода, защото нямаше дос­татъчно живителна течност дори за нас. Аз им казах „Един момент“. Имахме ледени близалки и им дадох от тях, те дори не знаеха как точно се ядат. Върнаха ми жеста веднага, като ми подариха мандарина. Така се сприятелихме и за тях аз бях Америка, а те Афганистан, разказва историята Лондон.

За съжаление тези деца не познават мира, те не знаят какво означава,те познават само войната, това е техния живот, те не могат да сравнят мира с войната, за да знаят,че има и по-хубав живот, казва Стивън. И добавя, че като войник винаги се е отнасял добре с децата, независимо в коя точка от света, защото те са бъдещето.

Когато приключва с армията, разбира, че трябва да продължи с образованието си. Знае какво иска- да е политик и дипломат. Иска да бъде в Европа, някъде, където никога не е бил. Намира в един справочник реклама на Американския университет в Благоевград. В началото дори не знаел, че такъв университет съществува. Но, верен на себе си, поел на път, за да се увери с очите си, че такова престижно учебно заведение има в областния център на Пиринско. Когато видял красивия студентски кампус, младежката атмосфера в града и прекрасните условия, създадени за студентите на АУБ, бил наясно, че това е неговото място.

Много ми се искаше в началото да стана политик, но с времето и опита, който получих тук като студент, започнах да преосмислям и реших, че дипломацията е повече за мен,защото предпочитам да оправям нещата, а не като политиците да ги развалям. Искам хората да живеят по-добре и по-спокойно, ако бях политик, така бих направил, че да окуража американците да пътуват повече и да опознаят света. Пътуването е различна форма на образование, на трупане на опит, човек трябва да излезе от черупката си и да види и друг свят, други хора и да се опита да ги разбере, разсъждава Стивън Лондон.

В Благоевград става и писател. През 2016 година започва да събира историите на войници от Афганистан за войната. Проектът се оказва успешен. „Книгата събра хора, които са били разделени, намериха се и това се оказа още една добра полза, за някои това се оказа като терапия да споделят историята си, да преодолеят своя стрес, за някои тя се превърна в хапче. Казва се „Смъртни мъже, безсмъртни войници“. Тя показва войната от първо лице, разказана от участниците, от съпругите, от преводачите, дава различни гледни точки, казва Стивън. Според него войната не ти дава безсмъртност, но историята ти я дава по ня­какъв свой начин.

Не само войниците пишат тази история, но те са много важна част от нейното разказване. Често хората имат просто един учебник по история. Но войниците могат да споделят човешката страна, емоционалната страна на една война. Стивън не разказва своята собствена история в книгата. Пише за групата войници, с които е служил. Опитва се да запази историята на всички с тази книга. Фокусира се да съхрани тяхната история. „Чувам се с моите братя по оръжие. Имаме фейсбук група с почти 400 души. Когато започнах проекта за книгата, имах само малка идея. След две години стотици, даже хиляди споделе­ни истории ми помогнаха да я напиша. А войникът Стивън помогна на студента Стивън да не се стресира от изпити, да има по-професионално отношение към нещата и към работата си. И тъй като съм по-възрастен от повечето студенти, това ми помогна да развия уважение към различни хора от различни по­коления, разкрива писателят от САЩ. Той смята, че някои места в света стават по-цивилизовани и мирни. Но винаги ще има някакъв баланс между мир и война.

В момента Стивън не мисли за дипломатическа кариера, нито за връщане в Америка. В Благоевград е открил любовта на живота си- бесарабска българка, която е учила в Югозападния университет. Двамата планират да се оженят през август месец. Той иначе е от щата Мичиган, от малък град с 8 хиляди души население. След години на митарстване и войни, Лондон планира да остане в Благоевград, работи и като преподавател по английски език в Езиковия център на университета и това много му допада. Научил е малко български език, влюбен е в българската кухня и природа. Бързо е разбрал, че ракията е по-добре да се ползва за лекарство, отколкото за пиене. Харесва му, че българите са директни и откровени хора, а България според него е едно много спокойно и добро място за живеене.