Време е държавата ни най-после да оповести публично имената на хората от диаспората, в това число и от Северна Македония, получили българско гражданство

Ще разкажа една история, която преди доста години оповестих в един друг набиращ скорост тогава ежедневник. Историята е любопитна, пък и става за начало на този текст.

Трябва да е било или през есента на 2003 г. или в началото на 2004 г. Бях се върнал от първия си мандат като кореспондент на БНТ в Скопие, когато ми звънна Александър Лепавцов. Бил в София, да се видим, ако искам. Как да не искам, скочих и отидох в апартамента, който си бяха купили със съпругата му на Канала, близо до НДК. А кой е Александър Лепавцов ли? За хората, чието любопитство ги кара да се интересуват от Македония подобен въпрос би бил обиден. Все пак - славната фамилия Лепавцови от Прилеп, с преинтересна житейска история, бащата Методи - прочут художник, синът Александър - министър на градоустройството и строителството в един от първите кабинети на суверенна и независима Република Македония, активен член на ВМРО-ДПМНЕ като част от нейното пробългарско крило, дългогодишен шеф на ресорни строителни институции в държавата. Публицист, политик, общественик. Синът му Андрей е дипломат и политик. Толкова.

Говорим си с Ацо и изведнъж той поглежда часовника си: „Извинявай, но трябва да отидем с жена ми в полицията“. Ококорвам се и питам наивно: „В коя полиция?“ „В онази на бул. „Мария Луиза“. Трябва двамата да се регистрираме, нали такъв е редът. На всяко идване в България - регистрация.“ „Чакай, бе, Ацо, вие нямате ли български паспорти, толкова народ оттатък границата вече има и се хвали с това, пък вие.“ „Е, нямаме и затова трябва да тръгваме.“

Хвана ме яд, който и сега ме държи, щом си спомня за тази ситуация. Потомък на един от известните български родове, който никога на е криел своята семейна история, част от която е трайно свързана с България. Не му прощаваха това в Скопие, щяха да го „изядат“ след едно негово служебно пътуване в София, където си беше позволил да говори пред тукашните медии на чист литературен български език. И понеже знаех, че със същото паспортно неудобство са и други членове на известни български фамилии от Република Македония, си позволих да препоръчам на тогавашния президент Първанов, пък и на всички следващи, да направят така, че да издирят наследниците на въпросните родове, да ги поканят в София за сметка на българската държава и тържествено, с подходящи церемонии и пред медиите да им връчат българските паспорти. Хем признание за тях, хем и знак за значението на това да получиш българско гражданство заради съхраненото национално чувство, хем и другите хора да видят и се окуражат, че България все пак мисли и се грижи за тях.

Ама трябвало да бъдат хвърлени много усилия както от тукашните български институции, така и от дипломатическата ни мисия в Скопие. Пък и да не дразним местните власти, които и без това били крайно чувствителни към всичко, което идва откъм Изток. Е, да, хубавите работи стават с усилия и труд.

А че бяхме закъсняла да го направим преди това, нека да е грях на предишните ни държавни глави. А и на цялата българска администрация, която участваше мълчаливо и вероятно не съвсем безкористно в създаването на митологията около сагата за получаване на български паспорти от граждани на Република Македония.

Дали чу или разбра някой, никак не съм сигурен. Приятели ми казваха, че дипломати от нашето Външно развявали текста в коридорите, но никаква реакция не последва. Дори нещо повече - мълчанието около процедурата и кандидатите за българско гражданство падна още по-плътно, цифрите се увеличаваха в пълна тайнственост, слуховете за истинска печеливша търговия от тази процедура нарастваха все повече до степен на пандемия.

В Скопие публично обвиняваха страната ни, че това с българското гражданство е преднамерена политическа акция с активното участие на тайните служби за създаването на контингент от българи, който да бъде използван в определен момент срещу тезите за пълна дебългаризация на Република Македония. Впрочем, с ушите си чух и с очите си видях в парламента покойния вече пръв президент на Република Македония да оповестява, че на държавно и институционално равнище процесът на дебългаризация на страната им е приключен. Повече от 20 години оттогава и чуваме, че лидерът на най-голямата опозиционна политическа сила в Северна Македония Християн Мицковски посочва, че неговата партия нямала да приеме конституционни промени с вписване на българите в основния закон, защото не си заслужавало това да се прави само за „някакви си 750 семейства“.

А че държавата ни е немарлива ще илюстрирам и с един друг пример. Големият българин от Претор Панде Ефтимов трябваше да чака седем години, за да получи българското си гражданство. Седем години. Да, семействата на синовете му вече бяха уредени, но самият Панде, който често идваше на лечение в София, пък и по други поводи, пътуваше с паспорта си от Северна Македония. Да, Панде бе отличен от президента Румен Радев с орден „Кирил и Методий“ - втора степен, но посмъртно. Синовете получиха отличието на церемония в президентството, но Панде го нямаше. Да, книгата с цялото му досие с кодово име „Галичица“ видя бял свят, за да информира за прекършената му съдба на българин в Титова Югославия като символ на цяла една генерация, но когато Панде вече си беше отишъл.

Всяко излизане на бял свят на българско гражданство за виден политик или популярна личност оттатък границата е приемано по-скоро като сензация, отколкото като резултат на изразено лично усещане за принадлежност. И непременно - за политически цели. Като българската лична карта на регистрирания в Благоевград премиер Любчо Георгиевски. Или в най-ново време като моята „съгражданка“ от родния ми Петрич Данела Арсовска, в момента кмет на Скопие. Каква истерия настана около този факт, в какви примитивни политически и пропагандни схеми бе вкаран той, колко обиди на „българка“ понесе въпросната кандидатка за градоначалник. 

И какво? Арсовска си стана кмет, добър или лош, това ще преценят нейните съграждани в Скопие, но не съм чул да се е отказала от българското си гражданство. Както и Любчо Георгиевски, впрочем. 

Само да припомня, че преди време, когато в парламента в Скопие „изтеглиха“ така наречените „червени линии“ към България, призовах всички депутати, които са ги подкрепили и имат български паспорти, да вземат да ги върнат. Може и публично, но ако се страхуват, а те се страхуват да признаят това, да го направят също тъй дискретно, както са влезли в процедурата за получаване на български паспорт и са излезли от нея.

Стига вече. Крайно време е създаването на публичен регистър с получилите българско гражданство от диаспората ни, и преди всичко на хора от Северна Македония. Мотиви, документи, основания, и всичко останало да бъде на показ. А ако получаването на документите е придружено с кратка, но съдържателна церемония пред българския трибагреник и герб, още по-добре. Регистърът означава, че във всеки един момент трябва да се знае кой от българските граждани къде е, с какво се занимава, извършвал ли е престъпления, осъждан ли е някъде за нещо, пълна картина. Ама щяло да има много работа, особено за консулските ни служби в чужбина. 

Но нали се разбрахме - хубавите неща искат много работа.