Стихията на изневерите

Александър Стамболийски с любовницата Пенка и телохранител в “Евксиноград”.

На нашите държавници една жена не стига

В харема от любовници на Александър Стамболийски фаворитка е някоя си Пенка. Земеделският водач по пушкиновски я нарича Татяна

Легендарни са българските държавни мъже. В пространствата на политиката и в камерния уют на леглото. Страшна сила ги тегли към изневери на отечеството и семейството. Един провал и една жена никога не им стига.

Седемдесет и седем обезчестени моми! Обитател на тайни свърталища! Дамгосан от “френската болест”! Българският Казанова! Така е митологизирана фигурата на Стефан Стамболов. Съществуват обаче и факти. Екатерина Каравелова свидетелства:

“Разправяше Стамболов за разни свои связи с жени и подробно за последния си роман с г-жа З., не щадеше думи, дати и подробности из развитието на тоя роман, достигането конечната цел и бързото разочарование. Безсрамно посвети сътрапезниците си в коварното предавание на нещастната любовница на Кесякова и “осечката”* на последния.”

Съпругата на Петко Каравелов, която неволно подслушва Стамболовата компания, кипи от възмущение: “Да имах възможност да доведа жените, имената на които тъй цинично се подмятаха, сигурно щяха да вземат урок за в бъдеще.”

По това време Стефан Стамболов е още ерген. През 1888 г. отива под венчило с Поликсена Станчева. От заможно семейство, тя е завършила гимназия в Дрезден. Владее няколко езика и е първи помощник на премиера, който е довчерашен хъш. Стамболов е нисък азиатски тип. Поликсена е по-висока от него, с грациозна снага, гарванова коса и дълбоки тъмни очи.

Съпругът играе двойна игра. Кълне се, че не може без нея, пише прочувствени писма, носи скъпи подаръци от чужбина. Инак я кара както някога, по ергенски. През април 1894 г. опозиционният вестник “Свободно слово” разгласява:

“Отпреди три месеца бивший военен министър г. подполковик Савов случайно се научил, че г. Стамболов, шефът на мин. кабинет, в който г. Савов е член от три години, и колега му г. П. Славков, министър на търговията и земледелието, са блудствовали със законната му съпруга в къщата, която е срещу Пипиниерата** до кавалерийските казарми, и в оная на Г. Ковача, находяща се в Пиротска улица, и още в други някои домове, гдето тя е била отвеждана скритом.”

“Кръвната обида се възнаграждава с кръв!”, провикват се кръвожадно разследващите журналисти. С Панайот Славков рогоносецът Михаил Савов не се занимава. Обявява дуел на Стефан Стамболов. По правилата на рицарството са назначени секунданти, които да уточнят ще се пушкат или мушкат дамата. В крайна сметка скандалът е замазан с някакъв протокол.

Декамероновската история подкопава обаче и без това разклатеното Стамболово управление. Следващият месец премиерът подава оставка. По улиците тълпата скандира: “Долу блудника! Долу тиранина!”
Александър Стамболийски наподобява Стефан Стамболов не само с името. Неговата съпруга Милена Даскалова също е от сой, а той е чедо на народните низини. Двамата сключват брак през 1900 г. С парите на булката Стамболийски следва философия в Хале и агрономство в Мюнхен. Остава учил-недоучил като Стамболов, който е изключен от Одеската семинария.

“Той е имал репутация на “женкар” - пише проф. Джон Бел. - Съпругата му Милена била с няколко години по-възрастна от него и след като през 1902 и 1904 година ражда децата си, привлекателността є намалява. Когато мъжът є е на власт, тя пътува или живее в чужбина заедно със сина и дъщеря им.”

Според акад. Георги Марков, Стамболийски имал авантюри с жени на министри от кабинета. През февруари 1921 г. Милена се оплаква на сина си в Париж: “Той се впусна в разврат повече и не прави подбор.” Това не отговаря на историческата истина, премиерът е правил селекция. Подминал например половинката на просветния министър Стоян Омарчевски, защото била заразена от мъжа си. Споделя го със самия цар Борис III.
В харема от любовници на Александър Стамболийски фаворитка е някоя си Пенка. Той по пушкиновски я нарича Татяна. В едно парфюмирано писмо влюбеният земеделец се изповядва:

“Аз те обичам, обичам те, прелестна и мила моя Татяна, както никой друг не съм досега обичал. За пръв път в живота си, след толкова годишна бурна непрекъсната обществена дейност, аз се влюбвам с всички фибри на сърцето си и не се поколебавам да ти заявя това високо и категорично, както ти искаш в последното си до мен писмо. Аз чувствам, че свързвам навеки интимната съдба на живота си с твоя живот, с теб, скъпо създание!”
Стамболов и Стамболийски са упреквани в диктатура. Така е и с Вълко Червенков. За разлика от своите предшественици обаче иконата на култа има уникално бракосъчетание. Нито църковно, нито гражданско. През 1926 г. Георги Димитров му дава ръката на сестра си Елена. Церемонията е в Москва под звуците на Интернационала.

След народната победа у нас става обрат. Праволинейният комунист Червенков омеква пред фустата на оперното сопрано Нели Карова. Така изневерява не само на Елена, но и на международното комунистическо движение!

От 1947 до 1949 г. Червенков оглавява Комитета за наука, изкуство и култура. Открива таланта на Карова в “Евгений Онегин” от Чайковски. Разтърсен е от нейния образ на Татяна, който няма нищо общо с Пенка на Стамболийски. След този спектакъл Вълко не пропуска опера с участието на Карова. Тича на “Бохеми” от Пучини, ръкопляска на “Аида” от Верди, три пъти гледа “Орфей” от Глук.

В антракта на една премиера Червенков влиза в гримьорната да даде творчески указания на Нели. Минават петнайсет минути, половин час, цял час. Примадоната и вече Генералният секретар на ЦК на БКП не се появяват. Конфузия пълзи из операта. Накрая на втория час той се връща в ложата, а актрисата на сцената. Представлението продължава сякаш нищо не е било. След завесата зрителите избухват в овации и спонтанно се обръщат към ложата. Генералният става и се покланя.

Под покровителството на Червенков, Карова гастролира из целия Социалистически лагер. Пее в Москва, Ленинград, Варшава, Будапеща, Букурещ, Познан, Вроцлав. В Прага през 1949 г. я настига вестта, че е удостоена със званието Народна артистка. После два пъти е лауреат на Димитровска награда I степен.
През 1950 г. Вълко Червенков чества половинвековен юбилей. Сопраното му пише писмо, в което диша както нейната, така и всенародната любов:

“Рожденият ден на другаря Вълко Червенков ни дава най-добър случай да му засвидетелстваме нашата гореща привързаност и му пожелаем със свойствената му енергия, трудолюбие и държавническа прозорливост да продължи да води дълги години нашата страна по димитровски път.”

По димитровски път, но без сестрата на Георги Димитров!

* Провалът.

** Сега Борисовата градина.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи