Неизвестните нови борби на Македония

Легендарен борец в Македония след края на Първата световна война

На 14 декември 1944 г. е арестуван и бит в България 

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Пандели, Панделия или накратко Пандо Стоянов, е един от легендарните войводи, представител на новото поколение борци в Македония след края на Първата световна война. Роден е в струмишкото село Барбарево, но създава семейство в Петрич и продължава да се бори за освобождението на родния си край. Като водач на струмишката чета е награждаван с почетните отличия на Централния комитет на ВМРО. Звездата му обаче изгрява на 22 октомври 1925 г., когато той и неговите четници се включват в защитата на град Петрич и околните села, атакувани от нахлулата в България VI гръцка дивизия. По това време страната ни няма право на своя наборна армия, поради което доброволците от ВМРО, членовете на ловното сдружение и малобройната гранична стража, които общо наброяват около 4000 души, спират атаката на многобройната гръцка войска и я изтласкват зад границата.

Началото на юни 1944 г. е поредната повратна точка в живота му. По това време Германия губи войната на всички фронтове и става ясно, че в Македония предстоят нови бурни и драматични събития. По поръчение на бившите членове на ЦК на ВМРО Владо Куртев и Жоро Настев, Пандели Стоянов заминава за Велес, от където трябва да се спусне към Беломорска Македония. Велес е сборният пункт, където е договорена среща с част от някогашните му четници. През следващите няколко години вероятно това е последната весела вечер, прекарана в местния хотел, на която се разказват спомени от нелегалния период. На следващия ден групата заминава за Воденско, където се включва в т. н. „Охрана“, целяща да защити живота на местните българи.

Ситуацията обаче е безнадеждна и на 17 септември 1944 г. някогашният струмишки войвода със своите четници е принуден да се прехвърли към Скопие. Това е най-драматичният период за Македония, защото българската администрация вече се е изтеглила, в същото време в големите населени места и по централните пътища са останали германските военни власти, но в селата вече се разполагат титовите партизани. Когато групата минава Гевгелия, се спира да поговори с местни работници на полето. По-късно в своите спомени Пандели Стоянов пише за този случай: „Един стар човек имаше между тях и на него отправяхме повечето въпроси. Той ни каза, че българската войска се е изтеглила преди 7 дни и започна да плаче. На кого ни оставяте, немили-недраги, плачеше той. Положението ни е много лошо, няма вече надежда“.
Когато пристигат в Скопие, Пандели Стоянов и хората му се разпръсват из града и започват да издирват бивши революционери, за да се вземе решение какво да се прави. Направен е контакт с Трайчо Чундев и братята Йордан и Димитър Чкатрови. От тях разбират, че Иван Михайлов е бил в Скопие, но е отказал да обяви създаването на независима Македония, тъй като конюнктурата е неподходяща и ще се дадат напразни жертви.

За тази случка самият Иван Михайлов пише: „Дойде втората голяма война и отмина. Но се появи нещо по-лошо от всички национални нещастия в последните 150 години на българската история. При идването на титовата власт, Панделия се прикрива“. Всъщност решено е неговата групата, брояща 50-60 души, с цялото си въоръжение да се отправи към скопското село Любанци и да установи контакт с титовите партизани. Представят се, че са български войници, пленени от германците в Битоля, но впоследствие успели да избягат. В т. н. „народоосвободителна армия“ остават около два месеца. Интересен факт е, че там се намират и други бивши революционни дейци, разпознават се, но никой не предава съратниците си.

На снимката: Пандели Стоянов и Иван Михайлов в Рим. Май, 1969 г.

Показателно за настроенията сред народа по онова време е поведението на отец Коне, игумен на Гуровския манастир. Той се отнася със съмнение към „партизанина“, без да знае, че е Пандели Стоянов. Но когато от някогашния комита Стоян Преотски разбира кой е в действителност, започва често да го кани в килията си и да споделя с него хубави патриотични разкази за Тодор Александров и Иван Михайлов.

Едва след като на 13 и 14 ноември 1944 г. части на Първа и Четвърта българска армия влизат в Скопие, бившият струмишки войвода установява контакти с българските офицери и на 20 ноември, заедно с част от съмишлениците си, потеглят към България. Когато пристигат в Куманово, отсядат в кръчма с няколко български войника и от тях разбират, че югославските власти са извършили в града арести, като е задържан и бившия кумановски войвода Кръстьо Лазаров. „Казах, че той навярно ще бъде освободен, но ще го държат някой ден“, спомня си Пандели Стоянов. „На тия мои думи те издъхнаха тежко и казаха, че едва ли ще го освободят, защото той и някои други стари дейци са арестувани още от снощи и че не пускат никой при тях, и че арестите продължават и вече не се знае колко са арестуваните“.

Когато след поредица от премеждия пристигат в България, оказва се, че ситуацията не е по-различна. Комунистически функционери са плъзнали навсякъде и негов роднина го информира, че „всички твои другари са изловени и никой за никого не смее да попита къде е“. Така на 14 декември 1944 г. в България е арестуван струмишкият войвода Пандели Стоянов. По време на разпита той отговаря: „аз съм бил дълги години четник, но съм се борил като такъв за освобождението на Македония оттатък българската граница в сръбска територия, където сме водили сражения, правили сме атентати и засади и когато се е налагало, сме убивали шпиони и предатели. Когато съм бил в пределите на България, аз не съм взимал участие в нищо“. Повече не му е позволено да говори. С няколко дървета е повален на земята, след това завързан и бит. „Когато тия, що удряха, се изморяваха, спираха да се сменят и тогава ме питаха да призная това, що те казваха. Но аз отказвах и боят продължаваше с по-голяма жестокост“.

След като на 8 ноември 1945 г. някогашният войвода за трети път е арестуван, той прилага старите си умения и успява да се отскубне от милиционерите, които откриват стрелба по него, но не успяват да го убият. Минава нелегално границата с Югославия и двадесетина дни се укрива при свои роднини в родното си село. Българските власти обаче информират югославските за бягството му и обиските отново започват...

Така Пандели Стоянов, след дълги душевни терзания, по старите комитски пътеки се озовава в Гърция и на 1 декември 1945 г. се предава на местните гранични власти. От престоя му в гръцките лагери е останал един комичен епизод. След като е запитан в коя партия членува, той отговаря: „Никога не съм бил в партия... Аз съм бил във ВМРО... Ние сме си по рождение във ВМРО“.

По-късно Пандели Стоянов се установява в Канада, където се включва в дейността на Македонските патриотични организации. Той е активен член на МПО „Победа“ и дългогодишен представител в Торонто на вестник „Македонска трибуна“. Освен това служи като епитроп в македоно-българската черква „Света Троица“ в Торонто.

През целия си живот струмишкият войвода изпитва огромно уважение към водача на македонското освободително движение Иван Михайлов. През 1967 г. подпомага финансово публикуването на том III от неговите спомените, а през 1969 г. двамата се срещат в Рим.

Пандели Стоянов почива на 11 септември 1980 г. в Торонто. По този повод Иван Михайлов пише възпоменателна статия в „Македонска трибуна“, в която казва: „Не съм забравил възторжените му описания за онова време, когато е четникувал, от 1923 г. нататък. Наистина кралската власт на Югославия срещна доста грижи в Струмишка околия“. Борбата за свобода е пътеводната линия за Пандели Стоянов. Животът му обаче е изпълнен не само с героизъм и страдания, но и с болката от извършеното след 1944 г. предателство на управниците в България по отношение на изоставените от тях македонски българи, с което бе подпомогната тяхната денационализация.