Ветото върху РСМ трябва да падне само тогава, когато Скопие официално се откаже от антибългарския македонизъм

България има не една, а няколко външни политики по македонския въпрос

Доживяхме България да има не една, а няколко външни политики по македонския въпрос. Една - на премиера Кирил Петков и неговото обкръжение, втора – на шоуто на Слави, което контролира Министерството на външните работи. Трета – на БСП, четвърта - на президентската институция. Сигурно и още външни политики ще изскочат, ако разровим из кьошетата на властта. Това е пряка последица от африканизацията на политиката, за която алармирам вече повече от година: всяко партийно племе и приятелско-олигархичен клан са се окопали в някаква институция, заели са кръгова отбрана и консумират плячката, докато водят война с всички останали. Не държава, а бантустан, в който суверенитетът струва три гроша.

Независимо от нюансите, нито една от тези “външни политики” не е тъждествена с българския национален интерес. Дори само заради липсата на единно отстоявана държавна позиция и последователна стратегия. От националното предателство, което Кирил Петков е готов да извърши с незабавното вдигане на българското вето над преговорите за членство на Скопие в ЕС, до витиеватите приказки на останалите, които трескаво търсят удобен претекст, с който да оправдаят вдигането на ветото, без да са постигнати никакви реални и ефикасни гаранции за българския интерес.

Изглежда вече си намериха и такъв претекст - лансираната с апломб от президентската институция идея българите да бъдат вписани в Конституцията на РСМ. Ако тази идея беше елемент от цяла система от гаранции, към които се стреми България, то щеше да има смисъл, но не е. Извеждането й на преден план, като най-важно предусловие за свалянето на ветото, е по-скоро опит на властимащите в София да си измият ръцете като Пилат Понтийски.

Твърденията, че вписването на българите в македонската конституция щяло да защити правата на хората с българско самосъзнание и да им даде статут на “държавотворен народ” в РСМ, са пресилени и не отчитат важни особености на македонската конституционна доктрина. Но най-важното - в този си вид те са отстъпление от историческата истина за българския характер на Македония и фактическо приемане на основната идеологема на коминтерновския македонизъм – че етногенезата на славянското население там не е българска и че борбите за църковна независимост и национално освобождение на територията на днешната РСМ не са български, а “македонски”.

Независимо от факта, че след Охридските споразумения конституционният модел на РСМ беше пренастроен от етно-нация към гражданска нация и консоциетално устройство, т.е. конституционно закрепено разпределяне на властта между най-големите етнически групи (македонци и албанци), то идеята за самостойна в исторически план “македонска народност”, която съществувала отделно и паралелно с българската, продължава да е квинтесенцията на македонския конституционализъм.

В новата редакция от 2001 г. - Амандман IV, се казва: "...македонският народ, както и гражданите, които живеят в нейните граници (б.м. на РСМ), които са част от албанския народ, турския народ, влашкия народ, сръбския народ, ромския народ, бошняшкия народ и другите..... благодарни на своите предци за жертвите и посветеността..... и борбата за създаване на самостоятелна и суверенна държава Македония".

Дори и неспециалист в конституционното право може да види с просто око, че македонската конституция е изградена на ясен фундамент – има държавотворен народ - “македонският”. Редом с него в РСМ съжителстват и части - и го подчертавам: "части" - от други народи, на които се гарантират равни права. В тази редичка, при това на опашката, нашите йесмени искат да подредят българите и да ни убедят, че това е историческо достижение, което брани българския интерес.

Разбирането, че държавотворният народ, според Конституцията на РСМ, е единствено македонският, е установено и безспорно в конституционната доктрина на тази страна. Както отбелязва, например, д-р Наташа Габер-Дамяновска – член на Конституцонния съд на РСМ (2008-2017), тяхната конституция е изградена върху идеологията за континюитета на борбите за национално освобождение и за създаване на собствена национална държава на македонския народ, в която наред с него живеят и други националности.

С други думи, българите биха били прибавени като такава друга националност, която е привнесена и присъства в РСМ. Това, че управляващите днес в България искат това вписване в македонската конституция, е огромен подарък за македонистите и сърбоманите в Скопие. Защото представлява мълчалив отказ на България от историческата истина за произхода на днешния “македонски народ” и признаване на фалшивите претенции на Скопие. За да бъде защитен наистина българският интерес, би трябвало да се ревизира философията на основния закон на РСМ и в самия преамбюл да има маркер, от който да става ясно българското историческо минало или поне, че “македонската нация” се сформира след Втората световна война. Но нашите йесмени не смеят да поискат това, за разлика от Гърция, която изиска и постигна прочистването на македонската конституция от всички явни и скрити посегателства срещу гръцката идентичност и история.

Неслучайно македонските българи от Българския културен клуб в Скопие много точно усетиха същността и зловредните последствия от това българско предложение и призоваха България да иска не просто вписването на българите, както сега, а изричното посочване на общата история и произход. Но в София гласът им остава нечут. Пак не е случайно, че Българският културен клуб в Скопие изтъква, че исканията за включването на българите в конституцията по сега обсъждания между властите начин идват от същите центрове, които финансират исканията за признаването на "македонско малцинство" в България.

Прочее, това българско искане се превръща в легитимно основание за реципрочна претенция от Скопие за “правата на македонците в България”. Видяхме вече и откритите демонстрации на Пендаровски със сепаратистите от ОМО “Илинден”. Твърдението, че нямало опасност за такива претенции от Скопие, защото българската конституция не признавала малцинствени права, са несъстоятелни. Защото Скопие е пределно наясно, че щом българската конституция е изградена върху принципа на индивидуалните права, РСМ може да отвърне с претенция за зачитането на правата на “лицата, принадлежащи към македонски етнос”, позовавайки се включително и на Рамковата конвенция на Съвета на Европа за националните малцинства, ратифицирана със съответна декларация от България.

Ветото върху РСМ не трябва да пада нито утре, нито вдругиден, а само тогава, когато Скопие официално се откаже на държавно ниво от антибългарския македонизъм. И когато докаже това с конкретни дела – с реформи в образованието, с изчистване на езика на омразата към България и българите и с приемане на историческата истина.

Ще повторя онова, което написах по този повод преди две години пак в “Труд” : “Нашето вето трябва да стане онзи серум на истината, който да излекува метастазите на македонизма в името на европейското бъдеще на Северна Македония. За това, че преди Втората световна война и векове назад не сме имали никаква „обща история“, а една-единствена история - на българския народ и българската държавност.”