Шуробаджанащина спъна пиеса на Димитър Стерев

Силните в Народния театър виждат стойностен текст, който заплашва личните им сценични изяви

През 1912 г. шуробаджанащина спъна достойна пиеса по пътя към сцената. По онова време в Народния театър се играе повече зад кулисите, отколкото пред тях. “Аз на тебе, ти на мене!” е неписаното правило в храма на Мелпомена. За да се вредиш в репертоара, трябват връзки, дебели като колонадата на театъра.

Димитър Стерев (1861-1920) има връзки само на обувките си. Той е автор на драми със съвременна проблематика, пише и комедии, но силата му е в историята. “Тамар” например разиграва падането на България под турско робство. “Самуил” пък разработва навечерието на византийското владичество.

Пролетта на 1912 г. Стерев ги праща за височайша оценка в Народния театър. Удоволствието не е безплатно, брои се по 10 лева на сценично действие. За угода на господа рецензентите, да не си вадят очите, драматургът допълнително се охарчва за машинописен препис.

Директор на театъра е Иван Д. Иванов, главен режисьор е Павел П. Ивановски, а артистичен секретар - Пею К. Яворов. Иванов е председател на Артистическия комитет, Павел и Пею са членове. Иначе казано, в тройката е съсредоточена цялата сценична власт. У нея е ножът, с който режат хляба!

Привикват Стерев и артистичният секретар му прочита анонимна рецензия. Такъв е редът - всички рецензии са анонимки, огласяват се само пред авторите. Скрито-покрито, да не се шуми много, да се избягват разправии и конфликти.

“Тамар” е отхвърлена, защото била станчевско-друмевска. Срамно ли е да си ученик на Тодор Станчев и Васил Друмев, питаме ние от дистанцията на времето? “Нали е въпросът да се пипнат 40 лв.”, обяснява далаверата Димитър Стерев.

Той е разочарован, но маха с ръка - все пак “Тамар” не е кой знае какво. Виж работата със “Самуил” е друга. В нея Стерев е вложил всичко от себе си. “Самуил” е Стеревата мастерпиеса, надеждата на Димитър Стерев е “Самуил”.

От театъра обаче мълчат. “За да се прочете една пиеса, достатъчни са три-четири часа, пък “Самуил” до Великденската ваканция се търкаляла из ръце в ръце - близо два месеца. Защо бе тоя бавеж?”, недоумява авторът.

Ясно е защо. Силните в Народния театър виждат стойностен текст, който заплашва личните им сценични изяви. Сезон 1911-1912 е открит с “В полите на Витоша” от Пею Яворов. Играят се още “Казаларската царица” от Иван Вазов, “Боян Магесникът” от Кирил Христов, “Кърджалии” от Александър Кипров и “Божана” от Евгения Марс.

Като артистичен секретар, на Яворов се пада правото да вдигне завесата. Вазов е жив класик и не може да не бъде поставен. Кирил Христов е приятел на директора Иванов, а Александър Кипров си пие кафето с режисьора Ивановски. За следващия сезон се стяга Петко Ю. Тодоров, който е човек на Яворов.

Най-фрапантен е случаят с “Божана” на Евгения Марс. Възкръсва споменът, че авторката носи мустаци. Иван Вазов е принуден да се оправдава, че не са неговите: “За да не се утвърдява чрез умълчаването ми тая идиотска клюка, считам за дълг високо да протестувам против нея и заявявам категорически, че нямам никаква намеса в казаната пиеса и че нито характерът ми, нито достойнството ми не би ми позволили безсъвестно приписваната ми низкопробна мистификация.”

Нито едно заглавие не е достойно за високата сцена на Народния театър. За Яворов критиката сочи, че “няма елементарни познания по теория на драмата”. Вазовата творба е наречена “мелокомедия”, Кирил Христов е определен като “един нещастник”, а изявите на Кипров и Марс са “недорасълчета”.

На фона на този хилав репертоар “Самуил” може да не е по-добра, но в никакъв случай не е по-лоша пиеса.
Събитията обаче не следват нормалната логика. На 13 април Яворов стъкмява отрицателна рецензия. На 16-ти Артистическият комитет се събира да обсъди “Самуил”. Поетът е в тягостно настроение. Че “В полите на Витоша” не върви, едно на ръка. По-лошото е, че е обвинен в плагиатство. Антон Страшимиров разправя наляво-надясно, че е откраднал чужд сюжет за “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”.

Аман от графомани, мисли си Яворов и настоява “Самуил” да бъде отхвърлена. Изготвен е протокол №30 и писмо №619. Пак всичко анонимно и по масонски потайно. Този път обаче Димитър Стерев иска имена. Той знае кой е сложил прът в колелото на българската драма, но желае да получи името му официално.

На 21 април Стерев подава молба до директора: “Попитайте, моля, г. г. рецензентите биха ли желали да ми обадят чрез Вас имената си, за да напечатам рецензиите с техните имена, като приложение на пиесите, които сега се печатат. Иначе, не ще ги напечатам: анонимството в такива случаи е признак на ниска култура и малодушие.”

С дата 24 април театърът отговаря: “Съобщава Ви се, Уважаеми Господине, че рецензентите при театъра не разрешават печатането на рецензиите им.” Отдолу се мъдрят подписите на Иван Д. Иванов и Пею К. Яворов.
Ами сега? Сблъскват се двама ъгловати съперници. Яворов е барутлия и македонстващ комита. Стерев също е луда глава. Пада си малко ляв и доста борбен. Редактирал е вестник “Равенство”, превел е “Същността на социализма” и “Терористка”. В биографията му пише: “Бил е в Македония апостол-революционер, изпратен от тогавашний (1884 г.) Русчушкий централен комитет. През Сръбско-българската война взел участие в Македонските доброволчески чети, като след това е ходил в Македония с тайна мисия.”

Димитър Стерев не е от ония, които си оставят каруцата в блатото. Публикува “Тамар” и “Самуил”, екипирани с нарочни предговори. В отделно издание тиражира и коментира антисамуиловата рецензия на Пею Яворов. Това е звучен шамар в лицето на комбинаторите.

Става ясно, че поетът се е отнесъл с преднамерено нехайство към задълженията си на артистичен секретар. Попрелистил е, хвърлил е поглед тук-там, и толкова. Сочи слабостите, но мълчи за достойнствата.
“Който се наема да критикува, трябва да е дал доказателства, и то твърде чувствителни, че разбира от работата, която му се възлага да разгледва. С какви драм. произведения и критики върху такива са доказали това моите анонимни рецензенти около Нар. театър? С това, че са учили словесност и са чели някоя и друга драма?”, пита Стерев. После ядовито чука Яворов по болното място: “Или че от стихоплетци и разказвачи са написали по подражание една безвкусна пиеса?”

Изводът: “Едно котило от книжници и фарисеи, от базиргяне с изкуството, от люде, алчущи за евтина слава, от анонимни набедени критици не ще приеме една пиеса не от техния кръг.”

И предложение за бойкот към писателското братство: “Най-умното е: в бъдеще никой писател да не праща там пиеса, за да се гаврят с нея - нека се подвизават до насита и пресищане: оставете ги да се възхищават от самомнението за гиздавите си творения и разбиране за драмата!”