Димитър „Полемарх“, Добромир,  Несторица и други висши командири са начело на елитни военни части и ръководят важни кампании

Сред „генералите“ на цар Самуил срещаме ярки примери на вярност към българската кауза, но за съжаление и на откровени предателства

В предишни два „епизода“ от нашата поредица разказахме за някои от видните личности от близкия кръг на цар Самуил – Ивац, Елемаг, Николица, Драгшан, Сермон, Матеица, а в броя от  9 ноември 2018 г. – за прочутия Кракра Пернишки Перник и “прочутият Кракра” Анализи 09:00 09.11.2018 .

Тези българи  са „хора на меча“, каквито на практика са почти всички тогавашни български първенци – „военната професия“ е основна за представителите на средновековната аристокрация не само в България, но и в Европа и по целия свят. На празничния 6-и май, Денят на св. Георги Победоносец и българската бойна слава, ще припомним делата на няколко типични висши командири, казано на днешен език, за Самуиловите „генерали“, оставащи непознати за широката публика.

Ще започнем с Димитър „Полемарх“, наречен така от византийския писател Кекавмен. Не става дума за фамилно име, а за прозвище, което в превод означава буквално „воевода“. През 988 г. Димитър обсажда крепостта Сервия в продължение на близо година в хода на мащабната българска офанзива през 986–989 г. При нея е овладян и най-важният център в този район – градът Верия (бълг. Бер), едва на шейсет километра от Солун. Сервия е защитавана от ромейския военачалник Магирин с гарнизон от две хиляди войници. От това можем да съдим, че Димитър е командвал най-малкото толкова, а най-вероятно и повече хора – солидна за времето си военна сила. Споменатият Кекавмен, писал в средата на XI в., е внук на воеводата по майчина линия. Особено ценно е признанието на византийския писател, че е слушал много разкази от своя дядо за някогашната война. „Полемархът“ разказвал, че е „… прекарал много безсънни нощи, мислейки как да превземе този непристъпен град…" В крайна сметка, през април 989 г. той залавя Магирин с военна хитрост. Димитър извършва привидно отстъпление, което води до бурна радост сред изтощените от обсада ромейски войници. Техният предводител Магирин проявява лекомислие  и заедно с двамата си помощници  прави „излет“ извън крепостта. Пролетта и топлото време настройват тримата офицери на „ваканционна вълна“, които решават да се изкъпят в някакъв вир (очевидно времето през април 989 г. е било сравнително топло). И  напълно неочаквано са изненадани от български войници, които до този момент, прикрити с клони и храсти, дебнат в гористата околност! Когато „стратегът“ и хората свалят оръжието, събличат се и влизат във водата, българските разузнавачи („хусарите" по думите на Кекавмен) дават знак, след което те са пленени, както се казва, „по бели гащи“ ... Шокирани от станалото, гражданите на Сервия отварят вратите на крепостта и се предават. 

Завземането на Сервия усилва българските позиции в района на Солун, вторият по важност център на империята на Балканите. Превзетата крепост е предадена от Димитър на назначения български управител – Николица, за когото разказахме в миналия епизод от нашата поредица. Димитър се завръща със своя отряд при цар Самуил. Както изглежда, самият Димитър е военачалник на „централно разпореждане". Още във времето на кан Крум в столицата, тогава Плиска, са базирани елитни военни сили, наричани от хронистите с византийското понятие „тагми“. Този модел на военна организация е запазен при цар Самуил и неговите наследници. Кекавмен пише, че „… след покоряването на България…" Василий II издига Димитър „… в сан патриций и при това го направил мистик…" (съветник). Очевидно през 1018 г. Димитър се присъединява към „партията" на онези боляри, които капитулират пред Василий II поради неверие в смисъла на по-нататъшната съпротива. 

Един от висшите военни командири при цар Самуил е Димитър Тихон. През 1001 г. той е изпратен  да защитава крепостта Колидрон, южно от Дойранското езеро, попаднала в български ръце още през  989 г. заедно със Сервия и Верия (Бер). Василий II настъпва с цялата си мощ, но Димитър Тихон оказва твърда съпротива. Уви, воеводата Добромир, който е начело на българските сили на този фронт с център Верия, предава града на императора. Въпреки неблагоприятното развитие на събитията, Димитър Тихон отказва да последва примера на своя „колега“ и началник. Тъй като няма достатъчно войска и средства за отбрана, храбрият воевода започва преговори. Постигнато е споразумение българите да напуснат крепостта, без да им пречи да се изтеглят при Самуил – договореност, която е спазена от Василий II. Други данни за Димитър Тихон няма. Най-вероятно по време на драматичните събития през 1018 г. вече не е бил между живите.
 Стана дума за воеводата Добромир и неговото предателство през 1001 г.  Василий II се отнася подчертано благосклонни към изменника, още повече че той, както научаваме, е бил зет на Самуил, женен за негова племенница – дъщеря на Давид или Мойсей, или пък на неизвестна сестра на царя. С други думи, става въпрос за пробив не само в средите на болярството, но и в самата владетелска фамилия! Предателството е щедро възнаградено – Добромир е назначен за управител на току-що завладените източни български земи с център старата столица Велики Преслав! От два открити при археологически разкопки оловни печата научаваме, че пълното му име е било Дамян Добромир, „… антипат (консул), патриций и дук на Тракия и Месопотамия…“ В поверената му обширна област са включени земите в  Тракия (без Одрин, център на темата Македония, т.е. Източна Тракия) и завладяната към онзи момент територия от делтата на Дунав и Черно море до Искър. Според някои изследователи тази „Месопотамия“ („Междуречие“), наричана в други източници „западна“  (за разлика от „източната“ Месопотамия между Тигър и Ефрат), визира оттвъддунавските земи на България между Дунав и Днестър. Според други това са земите между Марица и Струма. Така или иначе, показното доверие на императора към един царски роднина е демонстрация към българските боляри, че могат да разчитат на висше благоволение, ако предадат българските интереси и своя владетел.

Друг представител на тогавашния „генералитет“ е Несторица – според хрониста Йоан Скилица „… един от най-знатните велможи на българите…" По време на злощастната война през лятото на 1014 г., когато войските на цар Самуил удържат византийския натиск в клисурата при с. Ключ, Несторица  с друга войска атакува Солун! Дръзката акция е стратегически маньовър, целящ да принуди Василий II да прекрати настъплението. Императорът не се поддава на диверсията, а корпусът на Несторица е пресрещнат от войските на солунския управител Теофилакт Вотаниат и разбит. Военачалникът успява да се спаси, а името му е сред онези боляри, които през пролетта на 1018 г. капитулират през Василий II. Това Несторица прави в столицата Охрид заедно с Добромир Млади и Лазарица. Тримата са „… любезно приети от императора и почетени по царски…“ Дали споменатият Добромир Млади е син на Дамян Добромир е неизвестно. По-скоро прозвището е използвано, за да се направи разграничение между двамата.

Несторица, Лазарица и Добромир Млади командват „тагми“ (елитни военни отряди), разположени в Охрид и Преспа. За разлика от тях Николица Млади (дали той е син на Николица „Стари“ също е въпрос без отговор) е начело на друга военна част, наречена от Йоан Скилица „синтаксис“ – корпус от около хиляда тежковъоръжени конници, базиран не в Охрид, а в Скопие. Ще припомним, че при цар Роман (978-997) именно Скопие е столицата на България! През 1003 г. градът е превзет от Василий II, но по-късно е освободен. Очевидно и през 1018 г. Скопие играе твърде важна роля в държавата и има статут на „втора столица“. И не е случайно, че създадената от Василий II провинция („тема“) с името България, включваща основните земи на царството при Самуил, има за център именно днешната столица на република Северна Македония. Какво по-показателно за общите ни български предци с днешните „северни македонци“?!