Ивац е едно от най-ярките имена на българската съпротива срещу византийското завоевание през лятото на 1018 г.

През 1019 г. „патрицият“ Елемаг е обвинен в опит за „... възстановяване на Българското царство...“ 

Управлението на “оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите” (израз на солунския писател Йоан Ставракий от XIII в.), е белязано с участието на редица личности от българския политически и военен елит в борбата срещу византийската агресия. В средновековните хроники се споменават имената на повече от двадесет видни българи - обстоятелство, което няма аналог в дотогавашната ни история. Сред тях са представителите на втория по ранг в Българското царство “род на кавханите” Дометиан, Теодор и Мелитон, “топархът на вътрешните крепости” (ичиргу-боила) Богдан, областни управители (комити), коменданти на крепости и други военачалници - Кракра, Драгомъж, Драгшан, Дамян, Никулица, Никулица Млади, Матеица, Димитър, Несторица и др. Ще започнем нашия разказ с Ивац и Елемаг, още повече че най-вероятно става дума за близки роднини на владетелите, съответно представители на самата царска династия. За други видни съратници на цар Самуил и неговите наследници ще разкажем по-нататък в други статии от тази поредица.

Ивац изпъква като един от най-непримиримите защитници на българската независимост. Когато през есента на 1015 г. Василий II атакува самата столица Охрид, византийските войски са заплашени в своя тил от смелите действия на Ивац - според хрониста Йоан Скилица „... стратег (висш военачалник), много изтъкнат и известен мъж...” Той разгромява елитния отряд, командван от пълководците Георги Гонициат и Орест, което принуждава Василий II да потегли назад. Боевете са в полето на Битоля и Прилеп, където преди векове се заселват Куберовите българи! Независимо от надмощието на противника, българският военачалник успява да се изтегли невредим.

През пролетта на 1018 г. Ивац е сред малцината български велможи, които категорично се противопоставят на капитулацията пред Василий II. Във времето, в което Пресиан II, Алусиан и Арон, синовете на загиналия през февруари 1018 г. цар Иван Владислав, се укриват в планината Томор, недалеч от тях, във “Врохот” (т. е. “Върхът”, част от Томор), Ивац организира втори център на съпротивата. Нейде наблизо действа и боляринът Николица, вероятно във връзка с Ивац.

Скилица разказва, че Ивац заема „... прекрасния царски дворец Пронища (или Копринища)... и малко по малко събирал войска, замисляйки въстание и мечтаейки за българската власт...” Не става дума за “частен дворец” на Ивац, както обикновено се мисли, а за една от укрепените царски резиденции. Отношението на Ивац към “българската власт” показва, че той със сигурност е близък родственик на владетелската фамилия. Византийските автори са категорични - права върху престола в България са имали само хора от “царския род”! Ивац би могъл да бъде племенник на Самуил, например по линия на негова сестра, но за съжаление това е само предположение. Историците от Скопие правят нескопосан опит да “пославянчат” и “помакедончат” Ивац, изписвайки името му като “Ивец” или “Иво”... Изследователят д-р Ж. Войников обърна внимание на осетинското име “Ивадз”, означаващо “блестящ”, “светъл”. Така или иначе, името на знатния българин със сигурност принадлежи към (пра)българското наследство. Тази “подробност” е още едно свидетелство за мястото на Ивац в българския аристократичен елит.

След като през пролетта на 1018 г. превзема столицата Охрид, Василий II с основните си сили се установява при Девол в дн. Албания, най-вероятно южно от дн. Елбасан. В неговия лагер нейде през юни 1018 г. пристигат и слагат оръжие синовете на Иван Владислав - престолонаследникът Пресиан II, Алусиан и Арон. Така на практика водещ център на съпротивата остава заетият от Ивац укрепен дворец Копринища. Василий II изпраща писмо на българския първенец, с което го увещава да се предаде, тъй като „... цяла България е вече покорена...” Ивац отговаря дипломатично и се опитва да печели време. “Така - разказва Скилица,- императорът прекара цели 55 дни, бидейки мамен с обещания...” След като увещанията не дават резултат, в ход влиза прословутото византийско коварство... Видният военачалник Евстатий Дафномил, назначен от Българоубиеца за управител на превзетата българска столица Охрид, решава „... да освободи императора от тази голяма грижа...” С двама адютанти Евстатий предприема рисковано посещение при Ивац на празника на Успение Богородично (15 август 1018 г.).

Неочакваната визита изненадва Ивац, който не може да разбере защо неканеният “гост” е посмял да дойде право в ръцете му... Все пак, както подобава на християнското гостоприемство, Ивац кани ромеите на празничната трапеза. Не след дълго византийският стратег предлага на домакина поверителен разговор “на четири очи”. Когато двамата се отделят в някаква стая, физически силният Евстатий събаря Ивац на земята, вика хората си, укрити наблизо, и с нож избожда очите на Ивац!

След вероломното деяние ромеите изтласкват подло измамения болярин в градината на двореца, а сами се затворят на втория етаж и се готвят за борба с извадени мечове. Настава суматоха, отвсякъде прииждат въоръжени българи, носещи горящи главни, за да подпалят сградата. Тогава Евстатий Дафномил се обръща към тях, като ги уверява, че не питае нищо против българите, още по-малко към Ивац, казвайки: “Аз послужих като оръдие на императора...” Византийският военачалник убеждава хората на Ивац, че съпротивата им е обречена и безмислена. В крайна сметка, „... най-старите и най-благоразумните...” слагат оръжие, а Ивац е отведен при императора. Така завършва този впечатляващ с отчайващата си храброст опит да бъде запазена българската независимост.

Ивац е отведен заедно с останалите български първенци начело с царица Мария и престолонаследника Пресиан, които увенчават триумфалното влизане на Василий II в Константинопол. Най-вероятно той е един от осемте най-видни български първенци, изобразени в една миниатюра от т. нар. Венециански псалтир на Василий II. В нашата история остава и Мануил Ивац, който, подобно на своя баща, се проявява във въстанието на Петър Делян (1040-1041) в борбата за извоюване на българската независимост.

Друга видна личност в Самуилова България е Елемаг, който изпъква на историческата сцена през 1018 г. Видният болярин е представен от хронистите като управител на Белград и неговата област. В случая не става дума за днешната сръбска столица, български град през Средновековието, а за “южния Белград” - красивият и богат със своите исторически паметници град Берат в Албания. След завладяването на Охрид и пленяването на Ивац самият Елемаг се явява пред Василий II “в робско облекло” заедно с подчинените си воеводи. Василий II се отнася благосклонно към тях, а Елемаг получава високата титла “патриций” - още едно свидетелство за високия му ранг в България. Хронистът Скилица твърди, че Елемаг се покорява “привидно”, готвейки се за въстание след оттеглянето на императорската армия. И наистина, няколко месеца по-късно в Солун плъзва слух, че Елемаг и неговият съмишленик Гавра „... искали да възстановят българското царство...” Както стана дума, права върху престола са имали единствено личности от “царския род на българите”. С други думи, Елемаг, подобно на Ивац, също е представител на голямата фамилия на Комитопулите. Въпреки тежките обвинения, Елемаг запазва завидно самообладание. Изпреварвайки неизбежния арест, той се явява пред византийския съд в Солун и категорично отрича обвиненията. В крайна сметка е оправдан поради липса на доказателства, а “санът му бил върнат”. За разлика от него Гавра се бяга “в своята земя”, но е заловен и ослепен.

Името на Елемаг отново е свързано с (пра)българската традиция. Михаил Деволски, писал век по-късно, незнайно защо го изписва като “Елинаг”, прибавяйки и второ - “Францис”, вероятно поради родството на потомци на Елемаг с друга аристократична византийска фамилия. Така или иначе, принадлежността на този Самуилов съратник към традиционния български елит е несъмнена.