Драгшан и Николица отхвърлят възможностите за богат и осигурен живот във Византия, оставайки верни на българската кауза 

Последният защитник на Първото българско царство е загадъчният „Сермон“ от тогавашния български Северозапад

По време на епичната борба на българите срещу византийската инвазия, чието най-ярко олицетворение е Самуил (цар на България от 997 до 1014 г.), изпъкват имената на редица видни личности. Тежките удари и човешки трагедии водят дотам, че след гибелта на цар Иван Владислав (февруари 1018 г.) надделяват отчаянието и неверието в смисъла на по-нататъшната съпротива. Дори и калени в битките воини капитулират пред император Василий II, останал в историята с грозното прозвище „Българоубиец“… В „партията на капитулацията“ влизат царица Мария, патриарх Давид, „топархът“  (тогавашният ичиргу-боил) Богдан, прочутият Кракра Пернишки, неговите „колеги“ Драгомъж, Несторица, Николица Млади, Димитър и други военачалници, а през лятото на 1018 г. – и престолонаследникът Пресиан II с братята си Алусиан и Арон. Да окачествим поведението им като предателско не би било коректно, още повече че тогавашните „лидери“ на България се стремят да защитят оцеляването на своите сънародници. В крайна сметка обаче се очертава и по-малобройна, но впечатляваща „партия“ на непримиримите! В нейните редове са Ивац и Елемаг, за които вече разказахме в броя от 16 април. Ще продължим нашия разказ с няколко личности, оставили ярка следа в нашата национална история.

Нека започнем с Матеица, един от най-авторитетните хора в столицата Охрид. Обявил се против капитулацията пред Българоубиеца, Матеица е убит от своя зет Богдан... Очевидно с позицията си видният болярин е в състояние да попречи на плановете на доминиращата „партия“ – драматичен случай, показващ докъде е стигало разцеплението във висшите среди на Първото българското царство в дните на неговата гибел. Макар да е бегло споменат в една добавка на епископ Михаил Деволски към хрониката на Йоан Скилица, Матеица е помнен цял век след 1018 г.

Сред най-верните на българската кауза съратници на цар Самуил е Драгшан, защитникът на Воден (дн. Едеса, Гърция). През 1001 г., когато Василий II успява да превземе Воден след тежка обсада, Драгшан пада в плен. По заповед на императора е „въдворен“ в Солун, а за да бъде привлечен на ромейска страна е оженен за дъщерята на един от първите солунски благородници. От брака му се раждат четири деца, макар на два пъти Драгшан да прави опити за бягство в България.

Благодарение на тъста си избягва наказанието, като се създава впечатление, че най-накрая се е примирил с положението. Затова за околните навярно е напълно неочаквано, когато през пролетта на 1015 г. именно той оглавява бунта на своите съграждани във Воден. Това става в трудното време след смъртта на цар Самуил, когато неговият наследник Гаврил Радомир (1014-1015) започва контраофанзива в днешна Южна Македония. Василий II реагира веднага, с големи военни сили превзема града и изселва голяма част от неговото население. Този път Драгшан не получава опрощение, а е екзекутиран по крайно жесток начин – чрез набиване на кол... 

Никола или Николица (Никулица), „… наричан така заради малкия му ръст…“, е един от най-преданите хора на Самуил  и наследниците му. По потекло е представител на местната аристокрация в Тесалия, в която е имало гърци, власи и  българи. Когато през 985 г. Самуил превзема Лариса, местното население е „… поробено и само родът Николица бил оставен свободен…" и преселен във вътрешността на тогавашна България. Николица възприема до фанатизъм българската кауза и доказва това с делата си. При настъплението на Василий II в Южна Македония през 1001 г., за което вече стана дума във връзка с Драгшан, Николица оказва ожесточена съпротива като управител на крепостта Сервия и не се поддава на увещанията на императора. Използвайки стенобойни машини, ромеите превземат града. В тон с политиката си за привличане на българската аристокрация, като „ … знаел и за потеклото на Николица…", Василий II му дава високата титла „патриций“.  Неизвестно кога и как Николица успява да избяга при Самуил. Изпратен с войски да отвоюва Сервия, попада в засада и е пленен отново. Този път е хвърлен в затвора, което е сюжет на една византийска миниатюра. Неизвестно кога обаче успява да избяга в България. През пролетта на 1018 г. се нарежда сред най-отявлените привърженици на българската независимост. В планините на днешна Албания,  Николица отказва да се предаде. Уви, в настъпилата атмосфера на отчаяние хората му падат духом. След елиминирането на Ивац (15 август 1018 г.) обезсърченият Николица пристига в императорския лагер. „Като почукал на вратата – разказва Скилица, – той казал кой е и че се предава…" Заради някогашната му „неблагодарност" Василий II дори не иска да го види и нарежда „…да го държат под стража…" в Солун. Вероятно след смъртта на Българоубиеца (1025 г.) Николица е освободен, а неговите потомци запазват високото си обществено положение. Сред тях е Николица Делфина, оглавил въстанието на българи и власи в Тесалия и Южна Македония през 1066 г., за когото разказахме Забравеното българско въстание през 1066 г. Анализи 06:00 26.11.2021 в „Труд“ от 26.11.2021 г.

Последният защитник на българската независимост е боляринът Сермон,  управител на Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) на р. Сава в далечния тогавашен български Северозапад. Хронистът Йоан Скилица разказва, че Сермон отказва да се покори дори и тогава, когато хърватските князе признават върховенството на Василий II и византийската власт. Затова някои учени да приемат, че събитията се развиват през есента на 1018-а и дори през  пролетта на 1019 г. Срещу последната свободна територия на Първото българско царство потегля Константин Диоген, назначен от императора за управител на наскоро покорения български Белград (дн. столица на Сърбия). Военната акция очевидно е нямала изгледи за бърз успех, поради което в ход влиза прословутото византийско коварство… Под клетва Константин Диоген предлага преговори. Двете страни се споразумяват срещата да е насред самата река Сава, като всеки от преговарящите дойде с лодка, придружен от трима невъоръжени войници. Когато лодките застават една до друга и разговорът започва, Константин Диоген изненадващи вади скрит нож и пробожда българския болярин… Придружителите на Сермон веднага потеглят назад, но боляринът издъхва. След подлата разправа ромейският пълководец се явява с войската пред портата на крепостта. Съпругата на Сермон и хората му се предават. Константин поема управлението, а градът по-късно става център на самостоятелна провинция (тема) Сирмиум (Сирмион).

Около личността на Сермон  съществуват спорни въпроси. Изказано е схващането, че сремският управител, определен от Йоан Скилица като „брат на Нестонг" (очевидно добре познат в Константинопол българин, родоначалник на фамилията Нестонги), не е носил името „Сермон“. Както допуска акад. Иван Дуйчев, става дума за прозвище по името на самия град Срем, на гръцки „Сермион"/„Сирмион". Неизяснен остава и въпросът и за две златни пластини, определяни от отделни изследователи като печати и дори монети! Върху тях има гръцки надпис: „Богородице, помагай на стратилата Зермос", но разчитането е несигурно. Познат е и оловен печат с надпис: „Господи, помагай на своя раб протоспатарий Йоан Ксермон“. Наистина, личното име на защитника на Срем най-вероятно не е  „Сермон“, а прозвището му се превръща във фамилно име за неговите потомци. Не знаем каква е титлата на „Сермон“, нито кога поема управлението на тази гранична с Унгария и Хърватия стратегически важна област. Ако се съди по името на неговия брат Нестонг, имаме още един пример за представител на стар (пра)български род. Така или иначе, в лицето на „Сермон“ срещаме един от най-доверените боляри на цар Самуил и неговите наследници. За разлика от доминираща „партия“ през съдбоносната 1018 г., защитникът на Срем се нарежда в по-малочислената, но достойна „фаланга“ на непримиримите защитници на българската независимост. И ако някои днес правят внушения за „вредата“ от историята, нека поне си спомним за политическата воля, патриотизма и достойнството на някогашните българи…