Институцията „кавхан“ е важен елемент в държавния модел на Първото българско царство до неговата гибел през 1018 г.
В няколко статии от нашата своеобразна “поредица в поредицата” разказахме за редица съратници на цар Самуил и неговите наследници. Този път ще се спрем на втората по-важност институция в Българското царство - институция, каквато няма в нито една от т. нар. славянски държави, нещо повече, която е важен структурен елемент от “българския модел”, както го нарича унгарският изследовател Янош Макаи. Институцията “кавхан” (варианти: “кавкан”, “капкан”) е изследвана задълбочено от акад. Васил Гюзелев. Трябва да се подчертае, че не става дума за “министър-председател”, както често се мисли, а за “втори владетел”. Той е “дясната ръка” на българския кан/цар или, както бихме казали днес, негово “вице” в армията и цялостния живот на държавата. Кавханът е представител на виден род, а позицията е наследствена, подобно на владетелската.
Във времето на Самуил (997-1014) и Гаврил Радомир (1014-1015) кавхан е Дометиан. Въпреки че не знаем много за тази личност, византийският хронист Йоан Скилица го определя като “симпаредрос”, буквално “съобщник” (!) във властта на царя. Дометиан, подобно на своя предшественици Иратаис при кан Крум, Исбул при наследниците на Омуратаг и Теодор Сигрица при цар Симеон Велики, ръководи големи военни кампании. Именно Дометиан е начело на започналата през пролетта на 1015 г. контраофанзива в района на Воден (дн. Едеса, Гърция) и Мъглен. Срещу него потегля с цялата си армия самият Василий II - ярко свидетелство за важността на кампанията. При постигнатото надмощие императорът обсажда крепостта Мъглен, чиито руини можем да видим и днес при с. Слатина (дн. Хриси в окръг Алмопия, Гърция). Именно там век по-късно владика е св. Иларион Мъгленски, а в края на XVIII в. се прославя великомъченицата св. Злата Мъгленска. Както разказва Скилица, императорът „... отбил реката Могленица, която тече край града, и като подкопал стените, хвърлил в изкопите дървета и други лесно горящи материали... Когато всичко изгоряло, стената рухнала...” Жителите на Мъглен, чийто управител е воеводата Илица, и “могъщият Дометиан” са принудени да се предадат. Пленените български войници не са ослепени, както става година по-рано при Ключ, а преселени в арменските и грузински владения на Византийската империя. Така Дометиан е отдалечен и изолиран от България, а по-нататъшната му съдба е неизвестна.
Нека анализираме малко повече военните действия през пролетта на 1015 г. Мъгленското поле е обградено от планини, а единственият път към тогавашната “вътрешна област” на Българското царство и Охрид е през Острово - Лерин - Битоля. При надмощието на противника войските на Дометиан, казано на военен жаргон, са вкарани в “чувал”. За деблокирането на тази българска армия е трябвало да започнат настъпателни действия. Уви, това по едни или други причини не става, а вината за бездействието пада върху цар Гаврил Радомир, който по същото време е в близкия район на езерата Петърско (дн. Лимни Петрон) и Островско (дн. Вегоритида). Нещо повече, царят е убит по време на лов в района на Петърското езеро. Организираният лов (в него, ако се вярва на едно от “Чудесата на св. Димитър Солунски”, селяните от околността са заставени да гонят дивеча...), характеризира Гаврил Радомир, поне в конкретния момент, като лекомислен човек... Дори да отхвърлим колоритната “история” с царския лов като възможна дезинформация, очевидно Гаврил Радомир не е в състояние да организира силите си за противодействие и деблокиране на Мъглен, а това буди остро недоволство сред българската аристокрация. Сред привържениците на идеята за промяна на върха, т. е. за поемането на властта от Иван Владислав, са “топархът на вътрешните крепости” Богдан (тогавашният ичиргу-боил), Кракра, Драгомъж и други видни боляри. Пленяването на кавхана очевидно улеснява преврата. Както изглежда, наред с конфликта между “Самуиловци” и “Ароновци” се е появява и друг - между двете най-важни институции - на кавхана и на ичиргу-боила.
Пет дни след падането на Мъглен Василий II получава писмо от Иван Владислав. В него се съобщава за убийството на Гаврил Радомир и възцаряването на новия владетел. Съответно, новият български цар моли за мир и обещава “подчинение”... Още едно странно обстоятелство свидетелства за конкретната ситуация в Охрид и страната. Новият кавхан Теодор, брат на Дометиан, ненадейно отива в лагера на Василий II, очевидно без съгласието на доминиращата “партия” сред болярството. “Вторият човек” в България заявява, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си, нещо повече - обещава да го ликвидира посредством един подкупен царски служител. На връщане обаче “служителят” убива не Иван Владислав, а Теодор! От една страна, борещите се за властта в България болярски “партии” търсят начини да забавят действията на Василий II, но вътрешната борба е безскрупулна, граничеща със самоунищожение... Какъв би могъл да е планът на кавхан Теодор? Със сигурност да постави на престола неизвестния по име син и престолонаследник на Гаврил Радомир - надали е случайно, че едно от първите действия на Иван Владислав е да ослепи злощастния принц. Нещо повече, убита е и неговата майка, царица Ирина. С други думи, вътрешното разделение и братоубийствената вражда не спират.
Във вихъра на събитията през 1015 г. се “мярка” и третият брат от кавханския род, който се е казвал Мелитон. Прави впечатление, че е носел името на най-младия от св. Четиридесет мъченици - свидетелство за навлизането на култа на светците воини в България след християнизацията. Мелитон е споменат от епископ Михаил Деволски цяло столетие след 1018 г., което показва, че третият брат също е бил известна личност. Дали Мелитон е наследил брат си Теодор? Както изглежда, не, защото при покоряването на българската държава от Василий II никъде не става дума за кавхан. Вероятно Мелитон е починал или загинал, а негов приемник не е бил определен. Отсъствието на втората по ранг институция е един от тежките симптоми на кризата в държавния апарат и армията. Така или иначе, през 1015 г. значителна част от болярството подкрепя Иван Владислав, въобще “Ароновците”. Други български първенци, на първо място кавханският род, остават верни на “Самуиловците”...
На пръв поглед изненадващо, но закономерно от гледна точка на българските принципи на държавно устройство институцията “кавхан” се появява при въстанието на Петър Делян (1040-1041 г.), когато за около година погиналото царство е възстановено. Византийските хронисти често имат проблем с българските имена и титли. В случая “дясната ръка” на цар Петър Делян е представен с името “Кавкан”, което в същност е неговата титла. През есента на 1040 г., след отстраняването на Деляновия съперник Тихомир, “Кавкан” е изпратен с войски, за да утвърди властта на Петър Делян в Драчката област. Това е необходимо, тъй като именно българите от този район (дн. Албания и част от Македония) издигат Тихомир за “контра”-цар. От друга страна, походът има и стратегически замисъл - да пресече евентуален удар от византийската страна в тила на въстанието. За съжаление, не разполагаме с други данни за този виден българин.
Нов, още по-забележителен представител на кавханския род излиза на “сцената на историята” три десетилетия по-късно. Това е Георги Войтех, водачът на голямото въстание през 1072-1073 г. За него си струва да разкажем отделно в друг “епизод” от нашата поредица. Така или иначе, всичко показва, че кавханът играе изключително важна роля във времето на цар Самуил - обстоятелство, което македонските “историчари” избягват да коментират по обясними причини. Така е, защото институцията на кавхана заедно с още много други “подробности” категорично свидетелства за изконната българската същност на т. нар. “Самуилова държава”. И, не на последно място, неоспоримия факт, че това не е “нова”, “македонска” държава, а Първото българско царство в последните десетилетия от неговото политическо битие.
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш