Братска Белгия изучи първия премиер на експертен кабинет

Неговата драма беше, че не можа да възроди индустриалната слава на България, с която е родово свързан

Потресаващо впечатление прави листата за министерски кабинет на Слави Трифонов. Всички са се изучили в странство, изръшкали са половината свят, говорят по няколко езика. Сетих се за един от Вазовите чичовци, който се удря в гърдите: „Аз в Молдовата съм бил!“

В контекста на този интернационализъм от отвъдното се появи и сянката на Любен Беров. Също възпитаник на Запада, първият министър-председател на експертно правителство. Шекспировски персонаж в така наречения Преход.

Неговата драма беше, че не можа да възроди индустриалната слава на България, с която е родово свързан. В началото на ХХ век Беровият дядо Димитър разбира това, което днешният бизнес не иска да проумее. Само с „алъш-вериш“ икономиката няма да я бъде. През 1904 г. Димитър Беров стиска ръката на чеха Антон Хоринек и двамата основават текстилно акционерно дружество.

През юли 1906 г. „Беров & Хоринек“ освещава първата софийска фабрика за вълнени платове. Съдружниците инвестират 159 000 лева, от които 55 000 в терен и постройки и 104 000 в машини и инсталации. В Подуяне на улица „Черковна“ вдигат три масивни и две паянтови постройки. С парна машина от 50 коня, два електромотора, 39 стана, две преси и бояджийски апарати фабриката е с амбиция да произвежда около 100 000 метра плат годишно.

По-голямата част от суровината се доставя от Белгия. Главният пазар на стоката е у нас, само малък процент се изнася за Турция и Сърбия. Продажбата в България става чрез събирателното дружество „Съединение“, но полиците на клиентите са под разпореждане на „Беров & Хоринек“.

Вестник „Текстилен работник“ разкрива формулата на успеха:

„Фабриката за модерни вълнени платове на „Беров и Сие“ е едно от предприятията, които благодарение на префиненото изсмукване на работнишката кръв и енергия прави все по-голям прогрес. В тая фабрика работят около 80 работници и работнички. Около 65 работнички и 20 работника. От работничките 8 са по на 15 г., 3 на 16 г., 6 на 17 г., 8 на 18 г. и 38 - повече от 18 г. Работното време продължава от 6 1/2 сутр. до 6 1/2 вечерта с 1 1/2 час обедна пауза.“

Според газетата през 1909 г. мнозинството тъкачи получават от 1,20 до 1,40 лева надница, единици взимат до 1,80 лева, а някои - до 80 стотинки дневно. Само десетина души са от София, другите са пришълци от селата. На съвестните е давано и жилище.

След Първата световна война обаче Англия наводнява българския пазар с висококачествени и евтини вълнени платове. Тази текстилна експанзия е крайно нездравословна за „Беров & Хоринек“. По това време фабриката вече е в ръцете на второто поколение съдружници. Вместо да обединят усилия срещу конкуренцията, Берови водят делбени разправии около бащиното наследство.

В резултат на фамилното харакири през 1921 г. Борис Беров, бащата на Любен, е обявен в несъстоятелност. „Тази несъстоятелност е най-крупната досега в България: пасивът възлиза на няколко милиона лева, осуетени са много представители на търговския свят“, коментира случилото се вестник „Утро“.

Фалиралото предприятие е спасено с мощни капитали от братска Белгия. Създадено е Акционерно дружество за бившите заводи „Беров & Хоринек“. През 1924 г. то превежда в България 800 000 белгийски франка. По тогавашния курс сумата възлиза на 5 560 000 лева. Приятелите от Белгия дават на Берови 9000 акции по 500 франка едната.

Финансовата инжекция е използвана за разширяване и модернизиране на предприятието. През 1926 г. в Подуяне се трудят 158 души, чиято продукция е оценена на 24 182 090 лева. Работи се 290 дни в годината. Въведен е режим на строги икономии, дори вентилаторите не се пускат, за да улягат влакната, да се събират и използват отново.

През октомври 1929 г., когато малкият Любен навършва четири години, един тъкач се провиква в печата: „Знаете ли, че в болшинството сме туберкулозни, което се дължи на мръсните изпарения от суровите материали; че няма никаква хигиена и предпазители. Знаете ли как си служат управниците с нас, хората от XX век, намиращи се в центъра на „културата“ - София?“

По това време Голямата депресия вече гризе българската икономика. Въпреки жестоката експлоатация дружеството върви надолу. Нужни са нови капитали и Франко-белгийската банка взема фабриката под крилото си. Прави я дъщерно предприятие.

Не им върви на Берови и по линия на работническото движение. Секретар на подуянския район на РМС е дейният Желязко Колев. Освен това тамошен жител е бъдещият партизански витяз Добри Джуров. Една вечер Желязко навестява Добри и му съобщава, че е решено да отговаря за индустриалните предприятия. „Какво ще кажеш?“, пита го той. „Какво можех да кажа освен добре. Партийната работа не е мома, та да я избираш“, документира в спомените си Джуров.

Червената пропаганда била много слаба в текстилните фабрики. Под ръководството на Добри Джуров обаче скоро са изградени ремсови групи в „Глория“, „Балканска коприна“, „Шабат“, „Рила“. „За него бе улеснение, че другарката му Елена Пандова бе текстилна работничка и работеше по партийна линия във фабрика „Беров“, обяснява Желязко успехите.

Добри и Елена Джурови събуждат заспалия пролетариат и го подготвят за решителния бой. Безчет са акциите, организирани от революционното семейство. По време на Соболевата например, Беровата фабрика борчески води колоната. „На места като „Беров“, „Платно“, „Глория“, „Каучук“, „Рила“ и др. агитацията в полза на пакта и събирането на подписите често се правеше открито“, свидетелства Желязко Колев.

През 1947 г. държавата национализира „Беров & Хоринек“. Любен Беров е студент в Стопанския отдел на Юридическия факултет в Софийския университет. Следната година слага дипломата в джоба. През 1950 г. е асистент, през 1962 г. доцент, а през 1971 г. вече професор по стопанска история във Висшия икономически институт.

Любен Беров не стига висините на науката току-така. За да прозре правилно икономическите закони, народната власт го праща на специализация в чужбина. И то къде? В добрата стара Белгия, по която въздишаме още от времето на Алеко.

Експертното правителство на белгийския възпитаник не изкара дълго. От 30 декември 1992 г. до 17 октомври 1994 година.