Какви са връзките на България с Киевска Рус

Съпругата на княз Владимир I е майка на светците воини Борис и Глеб

„Болгариня“ („Българката“) - така е наречена в руските летописи една от съпругите на киевския княз Владимир I Покръстител (980-1015), майка на изключително популярните светци воини, братята Борис и Глеб. В повечето руски и украински изследвания, доколко е споменавана, се приема, че неизвестната по име българка най-вероятно е била княжеска „робиня“ или пленница.

Други изследователи допускат, че става дума за византийската принцеса Анна, сестра на императорите Василий II Българоубиец и Константин VIII, наречена така по погрешка, или пък за българска принцеса, изпратена в Киев от Византия. Последното по принцип не е невъзможно, тъй като през 969 г. във византийския дворец са пребивавали две неизвестни по име дъщери на българския цар Петър, чиято по-нататъшна съдба е неизвестна.

В най-новите изследвания се налага тезата, че става дума за принцеса от Волжка България. У нас с допълнителни аргументи тази версия е развита от църковния историк доц. В. Каравълчев. На свой ред А. Чилингиров, проф. А. Калоянов и други автори застъпват мнението, изказвано и в миналото, че покръстването на Киевска Рус е извършено не от Византия, а от България. Съответно, Анна, съпругата на княз Владимир, е българска, а не византийска принцеса. Както виждаме, „главоблъсканицата“ е невероятна, като има повече въпроси, отколкото отговори...

И все пак, независимо дали тайнствената „Болгариня“ е идентична с Анна (според нас определено не е така), тя със сигурност е майка на Борис и Глеб. Такава е информацията на първостепенни паметници като „Сказанието за светите Борис и Глеб“ и прочутата летописна „Повест за изминалите години“. Борис и Глеб са двамата най-млади от общо дванадесет синове на Владимир, разбира се, от няколко майки... Приема се, че те са единствените му синове, родени след покръстването на Киевска Рус през 988 г. През 1015 г., когато Владимир е смъртно болен, той извиква Борис в Киев, за да го наследи на престола. Тъй като в същото време се появява опасност от страна на печенезите, Владимир изпраща Борис начело на войските си срещу тях.

През това време князът умира, а в отсъствието на Борис престолът е завзет от Святополк, по-голям негов брат от друга жена на Владимир. Макар войската и народът да подкрепят Борис, той признава старшинството на „окаяния» Святополк. Уви, в израз на черна неблагодарност, новият киевски княз, който се страхува от авторитета и позициите на Борис, организира вероломното му убийство (24 юли 1015 г.). Малко по-късно е убит и едноутробният му брат Глеб. Тези грозни престъпления компрометират Святополк, който е свален от Ярослав Мъдри (1019-1054) - един от най-забележителните владетели на Киевска Рус. Борис и Глеб са канонизирани през 1020 или 1026 г., а летописите са изпълнени с разкази за сторените от тях чудеса и подкрепата им като небесни застъпници за победите на руското оръжие през вековете.

За покръстването на Киевска Рус през 988 г. съществува един интригуващ разказ в т. нар. Йоакимов летопис (ХVII век), който предава сведения на недостигнали до нас извори: „Владимир потегли на поход срещу българите и като ги победи, сключи мир и се покръсти заедно със синовете си, а и цялата Руска земя покръсти. А пък българският цар Симеон му изпрати много учени духовници и книги. И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха за митрополит Михаил, много учен и богобоязлив мъж, който беше българин, а с него четирима епископи и много свещеници, дякони и псалтове от славяните. А пък митрополитът по съвета на Владимир постави епископи в градовете Ростов, Новгород, Владимир и Белгород. Те, като ходеха по тези земи, поучаваха велможите и воините на Владимир, просвещаваха народа и кръщаваха навсякъде със стотици и хиляди...“

В разказа има анахронизми, които вероятно се дължат на неразбирането на по-стари текстове от неговия автор. И все пак, информацията за митрополит Михаил отговаря на истината. Участието на българско духовенство в руското покръстване - изпратено както от Константинопол, а най-вероятно паралелно и от Охрид, също е факт. Кой обаче е този „български цар Симеон“? Дали става дума за объркване предвид наличието на български книги от Симеоновия „Златен век“ в Киев („Златоструй“, т. нар. Симеонов сборник и др.) или пък за цар Роман (978-991/997), който според византийския хронист Йоан Скилица е “... наричан и Симеон по името на дядо си...“?

Възможно ли е между България и Киевска Рус да е имало военен конфликт или по-късните руски автори са объркали дунавските българи с волжките? Реални условия за по-активни контакти между Първото българско царство и Киев е имало едва след 986 г., когато след победата си над Василий II в прохода Траянови врата Самуил и цар Роман освобождават източните български земи. В такъв случай, независимо дали е имало военен сблъсък с киевския княз или не, се е стигнало до династичен брак с изпратена от България „знатна девойка“. Обстоятелството, че Владимир все още е бил езичник не е пречка - византийските автори споменават, че българските владетели са прилагали подобна „тактика“ на сродяване и с върховните печенежки вождове, също езичници. Така или иначе, Борис и Глеб са родени във времето около покръстването на Киевска Рус, което отговаря на данните за тяхната възраст.

Българката, озовала се далече от родната земя, запазва своето силно национално и християнско съзнание. Това проличава и от имената на синовете u. По-големият Борис носи онова на знаменития наш владетел Борис-Михаил Покръстител (852-889, починал на 2 май 907 г.), но и на цар Борис II (969-971, загинал през 978 г.), а в „светото кръщение“ приема името Роман, както се е казвал тогавашния цар на България, брат на същия Борис II. Глеб е личното име на по-малкия брат, който обаче при кръщението си получава християнското име Давид - онова на най-големия брат на цар Самуил! И още нещо, което е показателно - паметта на Борис Роман и Глеб Давид се отбелязва на 2 май, денят на успението на „светия цар“ Борис-Михаил. Трудно е да се приеме, че това са обикновени съвпадения, при това не едно и две... Възниква въпросът дали „Българката“ не е дъщеря на Давид, най-големият от братята Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), управлявали Първото българско царство от името на пленения цар Борис II след окупацията на Велики Преслав и източните му земи през 971 г.? Съответно, в лицето на тайнствената „Болгариня“ и нейните синове, имаме още трима представители на българската царска династия.

Борис и Глеб са толерирани от своя баща Владимир. Дали това не означава, както неведнъж е ставало в средновековните владетелски домове, че „Българката“ е била любимата съпруга на бележития княз? И че присъствието u в киевския двор е сред факторите, подействали на Владимир за приемането на християнството в Киевска Рус? През XV-XVI век в руската житийна литература се появява твърдение за български произход на княгиня Олга (945-969), първата владетелка на Киев, приела християнството, майка на Светослав и баба на Владимир.

Някои руски и български историци приемат с доверие тази версия, въпреки че за нея липсват убедителни доказателства. Възможно е обаче и друго обяснение - руските книжовници векове по-късно да са повлияни от сведенията за присъствието на „Българката“ в киевския княжески двор, засвидетелствано по категоричен начин в летописите и сказанието за Борис и Глеб. Както стана дума, паметта им се празнува от руската църква на 2 май. Както бе показано от доц. Анета Николова, през Средновековието в руските земи е отбелязван „Бориш (Борисов) ден“, възприет от България в памет на Борис-Михаил.

За „Българката“ и нейните синове се е знаело и в България. През ХII-XIV век у нас е било познато житието на Борис и Глеб, а ликовете им са изписани в търновската църква „Св. апостоли Петър и Павел“. На Царевец е открит нагръден кръст енколпион (реликварий) с техните изображения. В лицето на синовете на загадъчната „Болгариня“ средновековните ни предци са виждали духовната връзка между двата православни народа. Очевидно Борис и Глеб са схващани не само като прочути мъченици, но и като символ на българското духовно влияние в Киевска Рус и наследилите тази държава средновековни княжества.