Розови пера, пояс от банани на голо тяло, усмивка с бели зъби, къса, характерна прическа – всичко това е тя

Френският президент Еманюел Макрон реши да „пантеонизира“ Жозефин Бейкър. Световноизвестнaтa артистка на мюзик хола, първата чернокожа суперзвезда, участник в Съпротивата, неуморен активист и борец срещу расизма, ще „влезе“ в гробницата на великите хора на Франция на 30 ноември. Бейкър ще стане шестата жена в републиканския мавзолей. „Въплъщение на френския дух, тя заслужава национално признание“, се казва в комюникето на Елисейския дворец.

Фрида Джоузефин Макдоналд е родена през 1906 г. в американския град Сейнт Луис, щата Мисури. Майката е перачка, а бащата е вероятно, нейният хазяин немец или испанец. Следите му се губят, но самата Бейкър изживя целия си живот с увереността, че той е бил бял европеец. На 16 години тя бяга от семейството си и от втория си съпруг по онова време (майка й за първи път я омъжва на 13 години) в Ню Йорк, на Бродуей, където успява да влезе като неизвестна на никого танцьорка в трупа, състояща се изключително от афроамериканки, а три години по-късно тя стана звездата на Париж и символът на „безумните двадесетте години“.

Френската столица по онова време има това весело, свободолюбиво и артистично плодородно десетилетие между двете световни войни и стана център на световната култура. Тук пристигаха художници с разни таланти и националности от цял свят. Търсенето на екзотиката, на „черното“, примитивно изкуство, което е толкова свободно, инстинктивно и различно, беше много голямо. На него му се възхищаваха авангардните художници от онова време, от Пикасо и Пикабия до Брак и те не просто колекционираха необичайните африкански маски, но и ги пренарисуваха по свой маниер в собствените си картини. А „негърските балове“, където се свиреше джаз и се танцуваше до припадак, бяха дадени на всяка крачка в Париж - от Монмартър до Монпарнас.

Една от причините за тази лудост беше премиерата на «Негърско ревю» (Revue negre) през 1925 г. в Театъра на Шанз Елизе. Задокеанското естрадно шоу с джаз оркестър и финалният див танц предизвика скандал, който благочестивата театрална зала не беше виждала от премиерата на „Свещен пролетен обред“ на Стравински. Моралните пазители на местния артистичен ред бяха възмутени от дръзкия танц „чарлстон“ в изпълнение на младата и едва облечена Жозефин Бейкър. Художественият свят беше развълнуван. Александър Колдър, който току-що беше пристигнал в Париж, веднага изплете от проводниците образа на тази чудна танцьорка, дадаистите и сюрреалистите я издигнаха до муза, Джордж Баланчин, от когото тя взимаше уроци, видя в нея загадъчната Саломе. Младият класически хореограф очевидно не се поддаваше на балетни фантазии. Въпреки че по-късно светът на балета прие Бейкър в своята история като продължение на традициите на свободния танц, следвайки Лоу Фулър и „босоногата“ Айседора Дънкан.

Розови пера, пояс от банани на голо тяло, усмивка с бели зъби, къса, характерна прическа - цял Париж говореше за Бейкър. Започват договори, към танцовия репертоар е добавена и песен, тя отваря собствено казино, започва да печели добри пари, омъжва се за влиятелния индустриалец Жан Лион, получава френско гражданство и всички благословии, които са немислими за нея, просякинята, която някога заобикаля праговете на Бродуей. А сега - живей, танцувай, пей, къпи се в славата и хонорарите.

Дълго време артистичната слава засенчва нейната гражданска дейност и тази част от биографията й остава в сянка. Но именно тя потвърждава легитимността за „пантеонизацията“ на Бейкър, тъй като само за културните достойнства няма да можете да получите мястото под величествения купол. Със същата спонтанност, с която тя танцува на сцената, в началото на войната тя събира на приемите в посолствата и информация за движението на немските войски и намеренията на Мусолини. Със същата отдаденост тя работи като медицинска сестра, приема бежанци, дарява за нуждите на Червения кръст. Тя категорично отказа да пее не само в окупирания Париж пред немците, но и за американската армия, и вместо това изнесе концерти на фронта, за да подкрепи френската армия, а самата тя се присъедини към редиците на партизаните от Съпротивата и предаваше шифрованите съобщения на музикални партитури, криейки ги в бельото си ...

„Да бъдеш Жозефин Бейкър е много практично. Веднага щом бъде обявено моето пристигане, в хотела нахлуват покани. В Севиля, в Мадрид, в Барселона, сценарият е един и същ. Мен ме обичат в посолствата и консулствата, където се намират интересни хора. Записвам си всичко много добре ... Разбира се, тези документи биха ме компрометирали, ако бъдеха намерени. Но кой ще се осмели да претърси толкова внимателно Жозефин Бейкър, чак до бельото й. А там те са добре скрити. Да, и преминавам границите съвсем спокойно. Митничарите ми се усмихват широко и искат ... автограф!”, това ще си спомня Бейкър много години по-късно. Тя води кампания в подкрепа на де Гол, участва в Алжирската война като младши лейтенант, получава медал от френската Съпротива и ордена на Почетния легион.

През военните години тя е била тежко болна два пъти, но всеки път се завръща. През 1941 г. Бейкър претърпява спонтанен аборт, който напълно я лишава от възможността да има свои деца, а не осиновени. На вълната на антирасистката борба на Мартин Лутър Кинг в САЩ, Бейкър и новият й съпруг - диригентът Джо Буйон, създават в своя замък Миланде една красива утопия - „Селото на мира, столицата на световното братство“ и я населяват с деца от напълно различни националности, религии и цветове на кожата. От 1955 г. те водят своите деца на всяко турне. Корея, Япония, Финландия, Колумбия, Франция, Израел, Мароко, Венецуела. Отначало те имаха 6, след това 8, а след това 12 и тя ги наричаше „Племето на дъгата“ и се опитваше да им даде всичко, от което самата тя беше лишена: планини от подаръци, многолюдни празници, домашно образование, семейство, любов.

Но този утопичен живот се оказа кратък. Прекомерните разходи на Бейкър и неспособността й да води своя бизнес я доведоха до колапс: Буйон изчезна, а замъкът беше обявен на търг за дългове. Нито държавните почести, нито миналата слава помогнаха на Жозефин Бейкър да спаси своята къща. Нейното изселване беше леко забавено от Брижит Бардо, която, използва цялото си влияние, и се бори за Бейкър, призовавайки за помощ от всички телевизии, но замъкът така или иначе беше продаден. Разстроената домакиня се барикадира в кухнята,  оттам я извадиха със сила и я спасиха в болницата. През 1968 г. цяла Франция гледаше тази трагична история с безразличие. И Бейкър прокълна Франция. Тя никога не беше очаквала такова предателство.

Помогна й Грейс Кели. Съпругата на принца на Монако Рение III даде подслон на нея и на нейното „племе“ в Рокбрюн. На 62 години Бейкър се опитваше да започне нов живот, отново, с подкрепата на Грейс Кели, и дори се връща на сцената, съставя носталгични програми, някои от които са успешни, макар и за много кратко време. Жозефин Бейкър умира по време на едно от своите турнета в Париж на 12 април 1975 г., и е погребана в Монако. Там, според един от нейните синовете, ще остане нейното тяло. 

Нейните роднини са горди и са поласкани от решението на президента Макрон, но не искат тя да бъде препогребвана отново, така че церемонията в Пантеона ще бъде само символична, но празнична - с музика, танци и надеждата, че столицата на световното братство все още е възможна. Възможно е дори в Париж.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)