Фрагменти от недостигналото до нас житие на светеца са „имплантирани“ в онова на неговия брат св. Дионисий Костурски

Делата на св. Теодосий Трапезундски са свидетелство за ролята на българското монашество в православния свят през XIV-XV в.

На 11 януари църквата отбелязва паметта на св. Теодосий, митрополит на Трапезунд, виден представител на православното монашество през втората половина на ХІV в. За съжаление, неговата личност е слабо неизвестна не само на широката публика, а и на специалистите. В български публикации, главно в сборници с жития, името му се споменава във връзка с неговия по-малък брат св. Дионисий Костурски. И ако Дионисий все пак присъства в нашия църковен календар, брат му митрополит Теодосий дори не е споменаван, въпреки че е канонизиран в края на ХІV в. В някои публикации светецът е наричан „Костурски“, „… от Горенци“ или „… от Корисос“, но е по-логично да използваме името на неговата катедра като духовен глава на православна християнска общност.

В своя път на духовник Теодосий е свързан с най-видните личности на тогавашното православие, вкл. с няколко цариградски патриарси, с византийските императори Йоан V Палеолог и Йоан VІ Кантакузин, с  трапезундския император Алексий III Мега-Комнин, вероятно и с българския локален владетел Константин Драгаш. 

От житието на св. Дионисий Костурски знаем, че двамата братя са родом от “... селото Корисон, близо до Касторийските планини...” – съществуващото и днес Корисо, чието българско име е Горенци, непосредствено до Костур (дн. Кастория, Гърция). В османски регистър от средата на ХV в. срещаме имената на жители на Горенци, които са изцяло български: Йован, Влайко, Гюрко, Койо, Дражо, Станиш, Яно, Стоян, Драгивой, Михо,  Добри, Мано, Стефан, Стайко, Гюро… Селището, своего рода малко градче, е с българско население, но през XIX в. в него преобладават т.нар. патриаршисти („гъркомани“), въпреки че част от местните българи в края на ХIX в. преминават към Българската Екзархия. Така или иначе, въпреки че са определяни най-често като “ромеи”, братята Теодосий и Дионисий категорично са българи по произход.

Роден в началото на ХІV в., Теодосий получава образование в Костур, може би за кратко и в Солун, след което, воден от стремеж за духовно усъвършенстване, отива в Константинопол/Цариград. Позволено му е да живее в сградите на Цариградската („Вселенската“) патриаршия, където продължава образованието си. Ръкоположен е за дякон, а неговите качества са оценени лично от патриарха. Трудно е да се каже за кого  става дума – дали за Йоан ХІІІ Глика (1315-1319), за Герасим І (1319-1321) или за Исай (1323-1332)? В крайна сметка с позволението на патриарх Исай монахът българин отива на Атон, а през 1328 г. е избран за игумен на манастира “Св. Филотей”, в чието братство е имало и българи. Примерът му е последван от неговия по-малък брат Дионисий, който приема монашеството в оглавявания от Теодосий манастир. 

По време на великите пости през 1348 г. малка група монаси, сред които игуменът Теодосий, излизат с лодка в морето, за да наловят риба. Изненадващо са пленени от турски пирати и отведени са в Бурса, но са откупени от местните християни. Потеглят обратно към Света гора през Константинопол, където Теодосий се среща с патриарх Исидор (1347-1350). По настояване на патриарха българинът остава във византийската столица и е избран за игумен на известния манастир “Манганон”. Очевидно по онова време Теодосий, доскоро игумен на атонската обител “Св. Филотей”, е известна фигура в исихастките кръгове. Тогава техен „лидер“ е авторитетния монах Филотей Кокин, поддържан от император Йоан VІ Кантакузин. Показателно е, че след своята абдикация на 10 декември 1354 г. Кантакузин, вече с монашеското име Йоасаф, се оттегля именно в ръководения от българина Теодосий столичен манастир „Манганон“.

През 1370 г., вече като цариградски патриарх, Филотей Кокин издига Теодосий до високия пост на трапезундски митрополит – духовен глава на малката, но богата империя в Югоизточното Черноморие. Както е записал трапезундския хронист Михаил Панарет, „… на третия (ден), август месец, индикт VIII, 6878 г. (1370) митрополит кир Теодосий дойде в Трапезунд и беше въведен в сан. Той се яви от Тесалоника (Солун) и беше монах на Света гора двадесет години. Той пристигна в благополучния Константинопол и стана игумен на манастира Манганон. След това, съгласно каноническия избор, беше хиротонисан и поставен… ” за владика на Трапезунд. 

Онова, което знаем за делата на митрополит Теодосий, свидетелства за неговата активност и висок авторитет. Воден от своята конкретна задача, житиеписецът на брат му св. Дионисий е извлякъл от изгубеното днес житие на Теодосий само пасажите, които са му вършели работа... И все пак, можем да разберем, че изграждането на атонския манастир “Дионисиат” в немалка степен се дължи на застъпничеството на по-големия брат пред трапезундския император. На три пъти Алексий ІІІ отпуска значителни средства за строежа и стенописването на манастирския храм, като осигурява и годишна парична помощ на братството със златопечатна грамота („хрисовул“)  през 1374 г. Няколко години по-късно Дионисий отново посещава Трапезунд, но се налага да изразходва получените средства, за да откупи от турски плен свои отвлечени събратя монаси. При последното си посещение в Трапезунд монахът Дионисий, тогава на седемдесет и две години, се разболява и умира (25 юни в някоя от годините между 1380 и 1388-а). Поогребан е тържествено от своя по-възрастен брат митрополит Теодосий и, предвид сведенията за станалите впоследствие “множество чудеса”, най-вероятно е канонизиран за светец по негова идея. 

Известно е едно писмо на Йоан V Палеолог до митрополит Теодосий от осемдесетте години на ХІV в., в което византийският император моли за неговото застъпничество пред трапезундския император за подкрепа на Великата лавра “Св. Атанасий” на Атон. Като причина за упадъка на древната обител, в която е имало и монаси българи, се сочат някогашната сръбска хегемония на Света гора и последвалите турски разбойнически набези. Въпросното писмо е свидетелство, че авторитетният трапезундски митрополит не е стоял встрани и от политическия живот на своето време. Възниква въпросът за неговата роля за династичния брак на „господин“ Константин Драгаш, владетелят на Велбъжд / Кюстендил и Северна Македония, с трапезундската принцеса Евдокия Мега-Комнина, на който обръща внимание проф. Христо Матанов. Бракът е сключен между 1386 и 1391 г. е и част от усилията за християнско единство пред лицето на османската експанзия. Българският господар Константин прави дарения на трапезундската църква и атонските манастири. 

В много отношения житейският път и духовната мисия на Теодосий е сходен с онези на неговите събратя от онази епоха – родения в „Търновската страна“ сръбски патриарх св. Ефрем (1376-1380, 1389-1391), отново родения в Търново монах и писател св. Киприан, митрополит на Киев и Москва (1376-1406) и св. патриарх Евтимий Търновски (1376 - около 1402-1412). И тримата са българи, известни исихасти, съмишленици на споменатия духовен водач патриарх Филотей Кокин (двукратно: 1353-1355, 1364-1376), самият родом от Солун с неговата голяма българска общност. Би било невероятно тримата духовни водачи българи да не са се познавали, най-малкото да не са поддържали кореспонденция помежду си. Така например между Трапезунд и руските земи, независимо от далечното разстояние, са съществували определени контакти. През 1388 г., в началото на която митрополит Теодосий умира, неговият наследник Теогност предприема посещение в Москва и Новгород. Очевидно това пътуване е било подготвено чрез писма между  Теодосий и Киприан – авторитетни архиереи и единомишленици, но и сънародници.

В заключение, нека обърнем внимание на един недооценяван факт – през 1376 г., когато Евтимий оглавява Търновската патриаршия, духовни глави на Сърбия, древноруските земи и Трапезундската империя стават трима наши сънародници – показателен пример за ролята на „българския фактор“ в тогавашния православен свят.