Излезе новата книга на Тома Биков „Българските революции (1878 - 1944 - 1989)“, в която той отговаря на ключовия въпрос за родната история „Можеше ли българският път да бъде друг?“. Разговаряме с видния наш политик не само по исторически, но и по актуални предизборни теми.

- Г-н Биков, какви са Вашите хипотези в този нов научен труд от 520 страници? Можеше ли днес България да се идентифицира с друг геополитически имидж, с друг икономически и социален статус?
- В книгата си се опитвам да анализирам факти, а не хипотези. Най-очевидният факт на нашия национален разказ е българското настояще. То е такова, каквото е, и е безсмислено да се отдаваме на анализи за това, какво щеше да бъде, ако историята се беше развила по друг начин. За мен е много по-важно да анализираме историческите процеси от гледна точка на перспективите на различните възможности, които нашето общество ще има в бъдещето. Да знаем кои сме, къде сме и накъде отиваме, е важно за българския път оттук нататък. В последните 200 години българското културно пространство е озападняващо се чрез идеологиите на национализма, социализма и либерализма. И трите идеологически системи са породени от Западния свят и нахлуват отвън навътре в българското културно пространство, като по този начин го модернизират, урбанизират, динамизират и травмират. Дори социализмът, когото сме свикнали да възприемаме като съветска инициатива, е времеви период, който озападнява значително мисленето и нагласите на колективното българско съзнание. Нещо повече, точно този период слага началото на разбиването на патриархалния фундамент, извършва бърза и изкуствена урбанизация, слага началото на еманципацията на жените и преобръща силово съотношението между града и селото от 80:20 в полза на селото през 1944 г. в 70:30 в полза на града през 1989 г. Тези процеси са необратими и дълбоко травматични за българското общество. Те променят радикално нашето възприятие за света и по парадоксален начин подготвят българското общество за формата, в която се намира днес, и посоката, в която се движи.

- Какво са донесли или отнели революциите на нашия народ? Как те битуват в съзнанието на поколенията - синхронно и диахронно?
- Революциите са външноположни за българското културно пространство и през 1878-а, и през 1944-а, и през 1989 година. Те са резултат от радикални промени в международния ред и изненадват голяма част от българите. Трите революции имат сходен алгоритъм. Започват с външен катаклизъм, който разрушава бързо политическата, идеологическата, културната и икономическата структура на дореволюционния период. Следва революционен хаос, мащабна трансформация на собствеността, промяна на социалните статуси и политическа радикализация. Този период завършва с политическа криза, пораждащ индоктриниран ред, който осъществява новите идеологически принципи в реалността. Последното предизвиква травматично отношение към революциите. Те отнемат на българското културно пространство възможността да съществува статично и го динамизират силово, въвличайки го в историческото напрежение против волята му. Българските революции не са плод на свободен избор, а на необходимост и безалтернативност. Затова паметта за революциите е травматична. Това е и причината споменът за тях често да се превръща в спор. Може би е време да трансформираме този спор в разговор с различни гледни точки за едни и същи исторически факти. Подобна промяна ще бъде в полза на собственото ни бъдеще.

- В книгата анализирате баланса между вътрешна и външна политика, занимавате се с препозиционирането на класите и отделни идеологически субекти в българското политическо пространство. Коя е най-голямата ни драма - като българи, като европейци, дори и като кръстопътна територия?
- Най-голямата ни драма е, че нямаме автентична и монолитна цивилизационна идентичност. Ние сме озападнено общество, но не сме Западно. Имаме досег с Руската цивилизация през православието, но не сме част и от нея. Имаме дълъг досег с Ислямската цивилизация през османското минало, но е очевидно, че не сме част и от нея. Това са три идентичностни пласта на българската душа, които често влизат в сблъсък помежду си и я карат да се чувства чужда на цивилизационното пространство, в което се намира. От своя страна всяко цивилизационно пространство възприема себе си за универсално и се опитва да стандартизира по свой образ и подобие културните пространства, върху които въздейства. На тази цивилизационна универсалност българското културно пространство винаги противопоставя своята уникалност. Тези сблъсъци са дълбока вътрешна драма, защото тя се случва във всеки от нас. Ние сме не само на географски, но и на културен кръстопът. Това е сложно и парадоксално позициониране, което изключва лесните и логичните обяснения.

- Пандемичната обстановка в света създаде предпоставки за социални вълнения, за обществено недоволство. Възможна ли е нова революция, инспирирана от КОВИД-ограниченията? Вие говорите за маргинализиране на индоктринираните идеологически дейци. Възможна ли е една стихийна, емоционална революция?
- Не виждам идеологически основания за нова революция. Въпреки че свикнахме с лозунгите, които искат смяна на модела, всъщност никой не предлага такава смяна. Смяна на модела означава отмяна на многопартийната система и унищожаване на пазарната икономика. И най-радикалните протестиращи не искат това. Те искат промяна в рамките на тази система. На мнение съм, че ставаме свидетели на историческа криза, при която идеологиите са вече осъществени и следователно изчерпани, а техните противопоставяния са заменени от културни разломи. Тук не говоря толкова за България, колкото за целия Западен свят, в чиято орбита се движи и българското общество. Очевидно е, че сблъсъкът между социалисти и либерали или между националисти и социалисти не е толкова жив, колкото сблъсъкът между хората от центъра и хората от периферията. Този сблъсък представлява радикално противопоставяне между глобални и локални интереси и светогледи. Това са културни, а не идеологически различия, които тепърва предстоят да се развиват, а може би и да се радикализират още повече. Затова ако занапред има революция, то тя вероятно няма да прилича много на последните три. Една от големите задачи на политиката е да удържа тези противоположни вътрешни тенденции в обща форма и да не им позволява да се сблъскат радикално. В същото време политиката не бива да изпуска от око и световните тенденции, които често са решаващи за нас. Това е многопластова и сложна задача, която изисква усилия не само отстрана на политиците, но и от цялото общество.

- В заключението казвате, че динамиката и посоката на геополитическия поток би трябвало да се предусеща. Вие сте във водовъртежа на днешните политически страсти. Успява ли ГЕРБ да изгради дългосрочна стратегия за България, на която хората да се доверят?
- Геополитиката също има своята цикличност. В момента сме в период на трансформация на световния ред, който се трансформира от ред с една глобална сила в лицето на САЩ, към ред с два противопоставящи се глобални играчи в лицето на САЩ и Китай. Това е огромна промяна, чиито последици вече усещаме. Този сблъсък увеличава влиянието на регионални фактори като ЕС, Русия, Турция, Иран, Индия, Япония, Саудитска арабия, Бразилия и т. н. В този контекст, като географска периферия на ЕС, България е изправена пред огромни предизвикателства и външната политика би трябвало все повече да се превръща в приоритет. Дългосрочната външнополитическа стратегия не би могла да се изгради само от една партия. Това е задача, която трябва да се реши с консенсус от целия политически и духовен елит на страната, за да има дългосрочен характер. Убеден съм, че ГЕРБ има готовност да участва в такъв разговор. Този разговор обаче няма да е никак лесен, защото е свързан с прекалено много противоположни пластове, които съществуват в нашата национална идентичност. Преди да го започнем би трябвало да сме свързали собствената си история и да сме постигнали помирение с нея.

- Как България да действа на Балканите? Как ние да добием тук статут на геополитически фактор? 
- На първо място трябва да гарантираме собствената си стабилност. В бурни и сложни времена оставането на повърхността само по себе си е успех. На второ място трябва да определим своята идентичностна посока, като се съобразяваме с реалностите, а не с желанията си. Според мен едно от най-значимите събития през последните години е формирането на Варненската четворка между България, Гърция, Румъния и Сърбия. Това е идентичностен съюз, който има огромен потенциал, защото четирите държави имат общ културен корен в лицето на византийското православие, общо настояще в лицето на евроинтеграцията и общо бъдеще, което е предпоставено от географската близост. Всяка от тези държави не е в състояние да отговори сама на всички предизвикателства на геополитиката, които идват от север, юг, изток и запад. Заедно обаче те могат да защитават общи интереси, както по отношение на Русия и Турция, които ги притискат от двете страни, така и по отношение на ЕС, от когото три от четирите държави са част, а четвъртата е в процес на интегриране. Смятам, че ако България иска да играе ролята на субект, а не на обект на геополитиката, трябва да бъде двигател на тази инициатива.

- Как виждате едно евентуално двустранно сътрудничество с Китай независимо от официалните договорености между ЕС и Китай, независимо от трансформациите в световния ред?
- Китай е реалност и цивилизационно предизвикателство. Това е културен модел, когото ние познаваме много малко и тепърва предстои да опознаваме. Този модел е радикално чужд за българската идентичност. България би имала много повече възможности, ако води разговори с Китай от позицията си на страна членка на ЕС, отколкото от позицията на самостоятелна единица. Трябва да бъдем много внимателни в това отношение, защото китайската експанзия има дългосрочен характер и все още не е ясно дали рисковете, които ни предстоят в тази посока не са по-големи от възможностите.

- Ще бъде ли новоизбраният американски президент приятел на България, или напротив? Какви са Вашите прогнози?
- Едва ли България би била основен приоритет на американския президент независимо от това дали се казва Тръмп или Байдън. Обтягането на отношенията между Турция и САЩ през последните години правят България особено важна по отношение на американската политика в Близкия изток и на Балканите. Мнението ми е, че българската позиция ще става все по-важна в този контекст, а това създава както рискове, така и възможности. Ще бъде огромно предизвикателство за всяко българско управление да съвместява адекватно българския локален интерес (често го наричаме национален) с глобалните интереси на САЩ. От способността ни да намираме пресечните точки между глобалната и локалната мотивация на интересите ще зависят и успехите ни във външнополитически план.

- Кой ще бъде най-силният коз на ГЕРБ в предизборната борба? Имате ли вече ключови тези в програмата, които да успокоят избирателите, че ще продължи стабилното ни развитие през следващите години?
- Най-силният коз е, че в ГЕРБ сме показали, че можем да действаме бързо и решително в кризисни ситуации. А подобни ситуации тепърва предстоят - не само с хроничната мигрантската заплаха и с КОВИД-пандемията, но и с икономическите и социалните предизвикателства, пред които сме изправени. ГЕРБ е партия на стабилността и това аз считам за предимство, а не за недостатък.

Нашият гост
Тома Биков е роден на 10 октомври 1980 г. в Бургас. Бакалавър по специалност “Актьорско майсторство” в ЮЗУ “Неофит Рилски” и магистър по специалност “Политология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Досието на Доган” (2009), “Другата история на България - 157 модерни апокрифа” (2014) и “Политически кризи и служебни правителства” (2019). Работил е като журналист и политически анализатор. Съучредител и член на УС на Института за дясна политика (2014). От 2014 до 2017 г. е съветник в Министерски съвет, където отговаря за коалиционната политика и държавната администрация. През 2017 г. е избран за народен представител от гражданската квота на ГЕРБ в 44-ото Народно събрание.