Двадесет години от самолетната катастрофа, при която загина вторият президент на Република Македония

Неяснотите около гибелта му остават и до днес

В Република Северна Македония започна събирането на подписи в подкрепа на кандидатите, които ще участват в президентските избори на 24 април и евентуално на балотаж на 8 май. Номинираните са общо деветима, като най-характерните фигури са досегашният държавен глава Стево Пендаровски, излъчен от управляващия СДСМ, и неговата противничка в надпреварата от преди пет години професор Гордана Силяновска-Давкова, подкрепена от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ.

От другите кандидатури отделям още кандидата на Демократичния съюз за интеграция - сегашният министър на външните работи Буяр Османи, и неговия противник в албанския електорален блок и представител на обединената опозиция доктор Арбен Таравари. И за малко екзотика - моят личен стар „познайник“ от едно ТВ предаване, кметът на Куманово и лидер на новосъздадената партия ЗНАМ Максим Димитриевски. 

Но днес искам да припомним името и делото на един истински президент на Република Македония, който преди двадесет години, на вчерашната дата - 26 февруари, трагично загина в самолетна катастрофа. Това е Борис Трайковски. Познавах го лично още преди да спечели битката за държавен глава, който трябваше да наследи Киро Глигоров. Родът на Борис е от село Моноспитово, близо до Струмица, до границата с България. Същото село е родното място на дядо ми Трайко, бащата на покойната ми майка, която ми беше казала, че познава близките на Борис.

Когато през есента на 1998 г. ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски спечели парламентарните избори заедно с Демократична алтернатива на Васил Тупурковски, като завеждащ международната дейност на партията Борис очакваше, че ще му бъде предложен поста министър на външните работи. Но при търсенето на баланс между ВМРО-ДПМНЕ и коалиционния партньор постът се падна на Демократична алтернатива. Тупурковски извади от ръкава си една невзрачна личност Александър Димитров, който само два месеца след старта на кабинета обяви, че Република Македония признава Тайван. Така тя стана единствената държава, която установи връзки с острова и си спечели гнева на Китай. 

Борис все пак влезе в министерството на външните работи, но като заместник-министър. Там имаше много работа за вършене, при това такава, която не търпи отлагане. В ход бе така нареченият „езиков спор“ между София и Скопие, изкуствено създаден от правителството на Бранко Цървенковски, който блокираше нормалната международно-правна и дипломатическа комуникация между двете държави. Още през лятото на 1998 г., когато във въздуха вече осезаемо се усещаше предстоящата промяна начело на властта в държавата, вторият човек във ВМРО-ДПМНЕ - покойната Доста Димовска, ми бе казала: „Ако спечелим изборите наесен, този ирационален спор за езика ще го решим за два месеца“. Това се оказа и първата задача на Борис Трайковски. Негов партньор от българска страна стана Марин Райков, тогава заместник-министър на външните работи. Двамата бяха тези, които бързо установиха личен контакт, намериха общ език и влагайки енергия и опит, подготвиха прословутата Декларация, подписана на 22 февруари 1999 г. в София от премиерите Любчо Георгиевски и Иван Костов. Две от формулировките в нея и досега са актуални и бяха внесени в текста на Договора за приятелство и добросъседство, който осемнадесет години по-късно подписаха Зоран Заев и Бойко Борисов в Скопие на 1 август 2017 г.

Става дума за формулата за езика според съответните членове на конституциите на двете държави, както и за още нещо важно - задължението двете страни да се въздържат и да не предприемат такива действия, които биха могли да бъдат тълкувани като намеса във вътрешните работи. Имаше се предвид дейността на сепаратистките организации от Пиринския край преди всичко.

Затова на следващата година, когато Киро Глигоров заяви, че няма да се кандидатира за нов мандат, от СДСМ избраха да пуснат в надпреварата стария партиен комунистически апаратчик Тито Петковски. „И след Тито-Тито“, гласеше най-популярният лозунг в негова подкрепа, който пък показваше най-кратко и точно характера на избирателите зад него.
От ВМРО-ДПМНЕ излъчиха Борис Трайковски. На първия тур Борис изоставаше значително, но на балотажа с масовата подкрепа на гласовете на албанците спечели достатъчно убедително. Много бяха избирателите, на които той се харесваше с високата си осанка на бивш волейболист, със спокойния си проповеднически тон на убеждаване, с разумните си идеи и с нескритата подкрепа на определени среди - духовни и светски, от САЩ. Трайковски просто беше алтернатива на дотогавашната представа в обществото за държавник, който не е продукт на номенклатурата и на партийния комунистически апарат.

Трайковски изпълни обещанието си, дадено пред избирателите, да бъде президент на всички граждани на Република Македония. Дори с цената на това да влезе в конфликт с партията, която го издигна. А поводи за това имаше достатъчно. Особено по време на конфликта през лятото на 2001 г. Когато се видя, че само със силите на вътрешното министерство бунтовниците по Шар планина няма да могат да бъдат победени, възникна идеята срещу тях да се използват и части на армията. Като върховен главнокомандващ Трайковски не бе напълно съгласен с това, макар че в крайна сметка и това се случи. Премиерът Любчо Георгиевски му се обиди и за патронажа, който Борис пое заедно с международната общност за приключване на конфликта. Убеден евроатлантик, свързващ бъдещето на страната си като член на НАТО и на ЕС, Трайковски бе един от гарантите на подписването и реализирането на Рамковия договор от Охрид. За доста от неговите съратници от ВМРО-ДПМНЕ това бе прието като предателство на „патриотичната“ кауза.

Двама от сегашните активни и популярни политици в Северна Македония минаха през кабинета на Трайковски като негови съветници по външна политика и сигурност. Първо това бе Никола Димитров, години по-късно станал външен министър на страната, участвал в подготовката и подписал  Договора от Преспа с Гърция. И вторият - сегашният държавен глава Стево Пендаровски. Че и двамата, особено Димитров, натрупаха опит в кабинета на Трайковски, който после им се оказа полезен, е вярно. Но напоследък все си мисля, че и двамата бяха изпратени в тясното обкръжение на Борис да го контролират и да възпират неговите „залитания“ по българската тема. Така си мислеха тогава опонентите му, които виждаха в опитите му да установи нормални добросъседски приятелски отношения с политиците от София едва ли не национално предателство.

Двама български президенти имаха честта и удоволствието да работят с Борис Трайковски. Петър Стоянов и Георги Първанов. Неотдавна Стоянов говори за това в гостуването си в Македонския научен институт. Първанов от своя страна често разказва за посещението заедно с Борис в музея на Вапцаров в Банско. Когато Трайковски видял предсмъртното стихотворение на поета, извикал шефката на протокола си Яна Пепелюгова, за да ? подхвърли: „Кажи ми сега, Яна, на какъв език е написано това стихотворение?“. „На български“, бил отговорът. „Е, добре, може ли човек, който знае, че отива на смърт, да пише на друг език, освен на майчиния си?!“. И аз това питам - може ли?

Така, до 26 февруари 2004 г. когато самолетът на Борис Трайковски падна в мъглата близо до Мостар в Босна и Херцеговина. Двадесет години оттогава.