През възрожденската епоха в Мизия, Тракия и Македония, в Добруджа и Поморавието, при българските общности в чужбина работят стотици “даскали”

Константин Фотинов е първият наш педагог, който поставя въпроса за образованието на българските момичета

Сред ярките феномени на нашето Възраждане (свещено българско понятие, което не е за политическа употреба!) е училището - истински храм на просветата и науката, на свободата на личността, обществото и нацията... На всичко онова, което е невъзможно без фигурата на възрожденския “даскал”! 

До началото на XIX в. по българските земи съществуват само т. нар. килийни училища за елементарна грамотност в средновековен религиозен дух. Разбира се, това все по-малко съответства на интересите на будните българи, на техните практически нужди, особено в търговията и раждащата се индустрия, на жаждата им за знания. Просвещението в модерен европейски дух започва с т. нар. “елино-български училища”, първото от които е открито през 1815 г. в Свищов. През 20-30-те години на XIX в. се разрастват общоградските училища (Русе, Търново, Пловдив и др.), в които се налагат нормите на светското образование. Особено важна е ролята на т. нар. “Рибен буквар” на д-р Петър Берон (1824 г.) - своеобразната “Библия на новобългарското образование”, разкриваща пред предците ни световните научни достижения. В основата обаче е “първото поколение” учители и интелектуалци, за които накратко ще припомним в навечерието на нашия уникален празник 24 май - Денят на българската азбука, на книжовността, просветата и културата.

Да се върнем за момент към общата рамка. Решителна крачка напред са “взаимните училища”, първото от които е създадено в Габрово през 1835 г. с щедрата помощ на Васил Априлов и емиграцията в Одеса и Букурещ. Още по-системно образование дават “класните училища” (Пловдив, Карлово, Скопие, Русе, Търново, Шумен и др.). Появяват се истински школи, каквато е “Даскалоливницата” в Елена. Възпитаниците на родните училища потеглят към гимназии, колежи и университети в Русия, Франция, Чехия, Австрия, Германия... Много българи учат в създадените след Кримската война католически и протестантски училища в Цариград (знаменитият “Робърт колеж”), Пловдив, Русе, Битоля, Солун и др. Открити са елитните български гимназии в Болград (Бесарабия, в дн. Украйна), Пловдив и Габрово, педагогическото училище в Щип (1868 г.), търговското в Свищов (1873 г.), богословските в Лясковец (до Търново) и Самоков. През 70-те години, още преди Освобождението (!), българската интелигенция и финансовите кръгове на емиграцията обсъждат създаването на собствен университет!

В обширната българска земя през възрожденската епоха работят стотици “даскали”. Списъкът на водещите имена е огромен: Неофит Рилски, братя Миладинови, Найден Геров, Кръстьо Пишурката, Петко Р. Славейков, Йоаким Груев, Максим Райкович, Сава Филаретов, Захари Княжески, Захари Круша, Сава Добропродни, Иван Момчилов, Илия Блъсков, Ботьо Петков, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот, Анастасия Димитрова, Анастасия Тошева, Неделя Петкова и много други... Всички те възпитават нашите предци в любов към науката и Отечеството. Сред възрожденския “даскали” са и мнозина от бъдещите революционери, вкл. Васил Левски и Христо Ботев.

Да се върнем към началото и очертаем накратко приносите на трима емблематични “даскали” от “първото поколение”. Ще започнем с Емануил Васкидович (1795-1875) - един от малцината високообразовани учители през първите десетилетия на XIX в., автор на учебници и книги. Роден е в Мелник, тогава крепост на гърцизма, после учи в гръцката гимназия на о-в Хиос и т. нар. “Бейска Академия” в Букурещ. Поканен за учител в будния Свищов, през 1815 г. Васкидович открива “елино-българско училище” - първата решителна крачка към изграждането на модерно образование по нашите земи. През 1832 г. въвежда модерната за времето си взаимоучителната метода. За славата на училището и на самия Васкидович е показателно заминаването на младия Петко Славейков от старата столица Търново именно в Свищов. Образованият “даскал” създава училищна библиотека, каквато малко преди него устройва и Кръстю Пишурката в Лом - факт, който буди спорове къде е създадено първото читалище. “Даскалът” дарява на читалището 800 книги - огромно за онази епоха интелектуално богатство! След три десетилетия Васкидович е принуден да се премести в Плевен, с което започва подемът на просветата и в този наш град, а през 1854 г.. се завръща в Свищов.

Прочутият за времето си “даскал” Райно Попович (1783-1858)е роден в Жеравна. Учи при брат си Стоян, сетне в Солун, на остров Хиос и в Букурещ. Още от юношеските си години се посвещава на “даскалското” поприще - първо в Котел, където през 1819 г. с финансовата помощ на “княз” Стефан Богориди открива второто “елино-българско” училище. Преподава и в Пловдив, но най-дълго живее и работи в Карлово. Обучението на подрастващите “прочутият даскал Райно” съчетава с възпитание в духа на общочовешки добродетели, с борба против суеверията и невежеството. Книгата му “Христоития или благонравие”, издадена в Будапеща през 1837 г., после и в Цариград, просвещава не само неговите възпитаници, но цялото общество. Заедно с предписанията за поведението авторът дава ценни съвети за хигиената, облеклото и т. н. Важни за общата култура на тогавашните българи и са поместените в книгата сентенции, очерците за Омир, Платон, Аристотел, Питагор... През школата на Райно Попович преминават д-р Петър Берон, Анастас Кипиловски, Ботьо Петков, Гаврил Кръстевич, Евлоги Георгиев, както и “патриархът на революцията” Георги Раковски. Младият карловец Васил Кунчев е изпратен от вуйчо сикато частен ученик по църковно пеене при “даскал Райно”, но от заслужилия учител и неговата богата библиотека бъдещият Апостол на Свободата усвоява и много други знания...

Роденият в Самоков Константин Фотинов (1800-1858) поради житейски обстоятелства е отгледан от своята баба Фота - един от малкото, но ярки примери за начетена българка от началото на ХIХ в. Като монахиня Фота посещава Русия, водейки и своя внук. Завръщайки се в Самоков, тя основава женски метох, превърнал се в огнище на просветата и родолюбието. Затова в знак на признателност Константин приема за фамилно името на тази забележителна българка. Фотинов учи в Самоков, после в Пловдив и в прочутото гръцко училище на остров Андрос. От 1825 г. живее в Смирна(дн. Измир), значим стопански и културен център с престижна гръцка гимназия и културен елит. През ХIХ в. в града има голяма българска колония, еснафски сдружения, метох на българския Хилендарския манастир. През 1828 г. Константин Фотинов създава “елино-българско училище”, в което въвежда изучаването на френски език, музика и др. Създава първото българско списание - “Любословие”(1842, 1844-1846 г.), което е с научнопопулярен профил. Издава “Болгарский разговорник, “Общое Землеописание” (1843 г.) и други книги, играещи важна роля за културното израстване на българската нация. Възпитан от своята баба, както стана дума, начетена българка с напредничаво мислене, Фотинов пръв поставя въпроса за образованието на момичетата редом с момчетата.

Проф. Георги Констатинов подчертава ценните и оригинални сведения на възрожденския интелектуалец „... за българските градове, които Фотинов дава по лични наблюдения или под влияние на Бозвелиевото “Землеописание” (...) Той разделя българските градове на три области: I. Болгария (Северна България и Софийско): София, Радомир, Ихтиман, Велико Търново, Габрово, Шумен, Преслав, Котел, Силистра, Русе, Варна, Пирот, Ниш, Лесковец (...);II. Тракия: Ески Захара(Стара Загора), Казанлък, Калофер, Сопот, Филипопол (Пловдив), Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, Самоков.III. Македония: Солун, Скопие, Куманово, Велес, Прилеп, Охрид, Битоля и т. н. (...) Когато говори за някой град с историческо значение, той не изпуска да спомене за древните патриарси и българските царе, за войните, които те са водили. Тия откъслечни и прокарани крадешком сведения са повдигали най-много духа на българина, който, събуден вече от Паисий, е бил жаден за всяко слово, което ще му открие величието на миналото и ще удовлетвори неговото национално честолюбие...”