София пропусна шанса си да чуе бъдещето на класическата музика

Представиха първия си компактдиск “Take it East”

Неочаквано добра комбинация от саксофон, цигулка и перкусии

На 25 май Камерна зала “България” не беше особено пълна - и то не заради ограниченията за 50% от капацитета, наложени заради пандемията. Просто малко хора се бяха престрашили да дойдат и да чуят едно наистина необичайно трио от инструменти, които на пръв поглед не са съвместими по нито един канон на класическата музика. Северин Нойбауер - саксофон, Максим Цеков - цигулка, и Северин Хехвартнер - перкусии, съставляващи Трио SMS, са напълно неизвестни (и то не само в България), така че софийската публика не се почувства привлечена и благодарение на явлението “Чувал съм го, айде, от мен да мине, ще отида”.

Но тези, които все пак се бяха “излъгали” да присъстват, получиха необикновения шанс да погледнат в бъдещето. Като през шпионка на врата проблясваше ярката искра на едни по-красиви бъднини за класическата музика от тези, които съм си представяла през последните 15 години, откакто се занимавам с това изкуство.

Тримата младежи (всичките около 20-годишна възраст и учещи или току-що завършили Университета за музика и сценични изкуства във Виена) представиха първия си компактдиск “Take it East”, състоящ се основно от техни лични аранжименти на произведения от Фридрих Гулда, Бела Барток, Александър Владигеров-син и др., като основна нишка беше и вдъхновението, получено от българските корени на цигуларя Максим Цеков, към източни ритми и напеви, в това число и български народни песни. Но не тези аранжименти (по-голямата част от тях осъществени от Северин Нойбауер) са причината за моето вдъхновение и надежда, че спасение за класическата музика ще има.

През последните години тенденцията към осъществяването на всякакви транскрипции за необичайни състави се засилва все повече и с всеки нов диск, залагащ на промяна в тембъра с цел обновяване не само на композицията, но и на слушателското усещане, като че ли ефектът започва да показва следи от износване и умора. Желанието за комбиниране на класическото начало с фолклор и джаз-импровизации също не е нищо ново.
Причината за моя възторг се крие в авторските произведения на Триото: някои от тях, създадени отново от саксофониста Северин Нойбауер, а други - плод на общото творческо чувство и на тримата.

Последният век видя едно уморително пренасищане от едни и същи композитори и произведения - “вечни хитове” на класическата музика, от които вече има стотици записи от множество изпълнители, където рядко можеш да чуеш нещо коренно ново. Но и като цяло това иска да слуша вярната ни елитарна публика - познати и уютни мелодии и форми, които носят единствения признат печат на качеството - името на известен композитор.

През XX век се оформиха и експериментални модернистични течения, раждащи неразбираема за средностатистическия слушател музика и изискващи екстензивна предварителна подготовка и знания, за да има шанс творбите да бъдат оценени. И така в концертните програми пантеонът от композитори класици и романтици напълно се бетонира, като от време на време се прилага и някоя по-нова композиция - ей така, за цвят и в опит уж да се образова малко публиката.

В тази стагнация се намира класическата музика вече повече от половин век - нека да си слушаме едно и също; може да го пакетираме малко по-различно, да се направим на модерни поне на външен вид (особено характерна тенденция в оперните постановки), но по същество пак си остава Бетовен (или Моцарт, Чайковски, Верди и т. н.). И много малко хора си дават сметка, че се занимаваме със стойностна, но антикварна дейност - слушаме произведения, които не са писани за нас; които не отговарят на нашето светоусещане, морал, проблеми и начин на живот. Не е голяма изненада, че към изкуството ни липсва интерес от страна на млади хора (които не са професионални музиканти).

И тук идват тримата сладури от Виена. В авторската им музика липсваше желание за конформизъм и за причисляване към една или друга композиторска школа. В същото време липсваше и клишираността на стила на филмовата музика, която в днешно време доста хора виждат като модерен аналог на класическата.

Вместо това, стъпвайки върху най-добрите традиции на академичното си образование, те бяха вложили личния си поглед на хора, отраснали със смартфон в ръка. Това беше музика на еклектика, контрасти, експерименти и интернационален микс, защото светът вече е едно голямо, сложно и социално объркано село, но в която мелодичността, предизвикваща от памтивека насам необразовани чувства у слушателя, не беше отхвърлена с цел оригиналност.

Трио SMS показаха, че вече отдавна нямаме нужда от еманципиране на тона, а от еманципиране на съзнанието от стереотипи за утвърдено-неизвестно, традиционно-модернистично, ново (като синоним на лошо) и старо (като въплъщение на качеството).

Музиката им беше умна, но слушаема и най-важното - тя беше спонтанно разбираема за хората на тяхната възраст. Именно това постижение ми вдъхва надеждата, че бъдеще за нашето изкуство има и то ще бъде светло. Класическите музиканти обичаме да казваме, че сме в ера на упадък - концертът на трио SMS беше добрата вест, че изгрев идва и май ще бъде скоро.
Но как се оказаха на софийска сцена тримата музиканти от поколението Z? Както винаги трябва да благодарим на Международен фестивал “Софийски музикални седмици”.

Това е организацията, който вече 52 години отказва да се подхлъзне по световните тенденции за организиране на концерти само от звезди, които да обикалят всички континенти с всеизвестен репертоар. Вместо това най-старият столичен фестивал вече повече от половин век ни предлага премиери на нови и рядко изпълнявани произведения, много често в камерна и бутикова обстановка, а особено място в програмата винаги заемат младите таланти. Точно такива като трио SMS.

След концерта попитах Северин Нойбауер какви са бъдещите планове на състава. С поглед, препълнен от идеи и желание за работа, саксофонистът, композитор и аранжор ми обясни, че съставът иска постепенно да се отдалечи от транскрипциите и да заложи в по-голяма степен на личния си композиторски стил. Това особено много ме зарадва, защото не означава, че изведнъж ще спрем да свирим и слушаме Моцарт и Бетовен (или че те рязко ще загубят безспорната си стойност), а че ще има още произведения в стил, който кореспондира с хората, родени и живеещи в момента; представящ техните мисли, чувства, морал и дилеми. Музика, която, живот и здраве, да ги доведе в концертната зала.

Влюбени в красотата и зеленината на София, трио SMS обещаха, че ще се върнат в столицата за още концерти. Очаквайки с най-голям интерес да чуя как собственото ми поколение проправя път в класическата музика, различен от този на нашите учители, аз със сигурност ще бъда там. А вие?