Няма какво да крия - заключенията на Съвместната комисия за история и образование между България и Северна Македония ни бяха известни още когато бяха направени. Може би не в тяхната пълнота, но по същество се знаеше, че за пет личности от общата ни история ще се предложи да бъдат отбелязвани съвместно от двете страни.

Става дума за светите братя Кирил и Методий, за техните ученици Климент и Наум Охридски и за цар Самуил. Както и да бъдат направени препоръки за промени в съдържанието на учебниците по история за средните класове в България и в Северна Македония, които засягат този период.

Членовете на експертния орган от 14 човека, по 7 от двете държави, си бяха изпълнили в срок задачата, възложена им съобразно Договора за добросъседство, подписан на 1 август 2017 г.

Тогава, през 2019 г. не достигна преди всичко политическа воля, бих добавил и политическа смелост, в правителството на Зоран Заев, общото становище на Съвместната комисия да бъде оповестено публично. Както се казва, контекстът беше друг, актьорите бяха различни, а ситуацията ни даваше всички основания да констатираме, че отношенията между двете съседни страни се развиват по посока на една „парадоксална нормалност“, както гласеше текст в „Труд“.

Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов все още се уверяваха взаимно в истинско лично приятелство, което трябваше да прерасне в добросъседство между хората от двете страни на границата. Макар че съвместните им прояви имаха повече демонстративно-символен характер, пращайки ги от паметник на паметник, от монумент на монумент. То не беше цар Самуил в София, Гоце Делчев в Скопие и в Благоевград и какво ли и къде ли не още. Но обещаните двустранни проекти в областта на икономиката, инфраструктурата, културата някак си не вървяха. Железница, магистрала, модерни гранични пунктове, евтина мобилна комуникация, всичко, което да свързва хората от двете страни на границата, да им помогне да се опознаят по-добре и да ги направи по-близки? Нищо от обещанията. А вече стяваше ясно, че и обещаните от Заев сделки с фирми и предприятия от Република Македония няма как да се случат и да минат в ръцете на български бизнесмени.

За нас, в България оповестяването на първия кръг решения на Съвместната комисия още тогава, сигурен съм, че нямаше да предизвика особен интерес, а още по-малко някакъв трус. Защото щяха да бъдат приети като нещо нормално, което заради чувствителността на обществото край Вардар е представено по тънък дипломатичен начин. От малкото изтичащи от работата на експертите информации ставаше ясно, че има споразумение за цар Самуил като владетел на българско царство.

Една такава обтекаема формула, каквато виждаме сега в съобщението, можеше да бъде приета от българското общество, с изключение може би на крайните претенции на националистическите кръгове, заложили на „всичко или нищо“.

За разлика от ситуацията край Вардар, където заради предимно вътрешнополитически съоражения Заев водеше противоречива и колеблива политика, която оказваше пряко влияние и върху поведението на седмината македонски членове на Съвместната комисия. За политизирането на нейната работа не беше малка и ролята на Борисов, който нетърпеливо и нервно обвързваше всеки свой ход към Скопие с резултатите от дейността на експертния орган. Нали си спомняте неговите закани - ако до октомври не решите въпроса за Гоце Делчев няма да има българско съгласие за напредък на Северна Македония. И тъй като главната задача бе да се отваря пътя на Скопие към старт на преговорния процес за членство в ЕС, неизпълнението на тези закани стана предпоставка за предизвикване на българското вето.

В същото това време дипломацията на Северна Македония, водена от Никола Димитров, вместо да търси пътища на двустранна основа към политиците от София, се хвърли да изпълнява стратегията за гарантиране на подкрепа за своята кауза от страна на другите членове на ЕС. Тя не беше негова лична идея, но стана негова лична и политическа кауза, която с плам защитава и сега, когато е извън управлението и е в опозиция.

Това, което видимо правеше Никола Димитров в рамките на своя министерски мандат, беше в духа на „парадоксалната нормалност“, при която държавата кандидат за членство в един момент се ползваше с повече симпатия от другите страни членки на Съюза, отколкото България, която от януари 2007 г. бе в европейското семейство. Колкото и първият министър на външните работи на Република Македония проф. Денко Малевски да предупреждаваше, че „съюзите се създават за да пазят интересите на своите членове, а не на кандидатите за тях“, толкова повече Скопие залагаше на това да реши спора със София чрез натиск отвън. Няма никакво съмнение, че българската дипломатическа служба по времето на правителствата на Борисов проспа тази тенденция, когато тя се ръководеше от Николай Младенов, Даниел Митов и Екатерина Захариева.

Младенов изпълни мечтата на всеки български дипломат да стане международен чиновник, докато Митов и Захариева отново са на първия ред в списъка за кандидати за местна слава. В този списък бихме могли да сложим и Кристиян Вигенин за времето, когато премиер бе Пламен Орешарски. Впрочем, от всички, които бяха начело на държавата ни през периода след приемането ни в ЕС - постоянни и служебни министри и премиери, само Марин Райков бе наясно и дълбоко в темата за двустранните ни връзки със Скопие, пък и за общия контекст на отношенията на Балканите.

Добре, оттогава минаха три години. Сега контекстът е друг, или поне ние се заблуждаваме, че е така. Защото ако съдим по реакцията на решенията на Съвместната комисия оттатък границата, ще имаме основание да се попитаме какво се е променило в нагласите на политици, учени и обикновени граждани в Северна Македония? Или за да бъдем все пак близко до реалността, може би ще си кажем, че и рязкото отричане на предложенията от страна на експертния орган е някакъв вторичен рефлекс на цялата съпротива, с която опозицията в Скопие в лицето на ВМРО-ДПМНЕ и голяма част от научната общност посрещна така нареченото „предложение на френското председателство“.

Протестите по площадите и улиците на Скопие утихнаха, след като парламентът прие платформата на ЕС, предложена от Париж. Останаха само ежеседмичните маршировки на малка група ентусиасти, които винаги могат да бъдат събрани оттук оттам, до сградата на българското посолство в Скопие. За да стигнат до там обаче, пътят им минава и пред централата на Европейския съюз. Не съм чул обаче да протестират там. Може би заради убеждението, наслагвано с десетилетия, че каквото и да се случи на Северна Македония виновник за това е България.

Е, сега имаме първа стъпка към преодоляването на това предубеждение. Комисията си свърши работата, очевидно, че ще продължи и напред. Да се порадваме на първия резултат, но спокойно и мъдро, без триумфи, но и без скептицизъм. Лесното мина, трудното предстои.

Лесно ли?