Само преди месец в Турция се състоя премиерата на уникалната по рода си книга на журналистката и писателка - Верджихан Зифлиоглу „Цариградските българи. Децата на изгубеното време“. В продължение на години авторката се среща, разговаря, проучва и описва тази стопяваща се диаспора на нашите сънародници във вечния Цариград - Истанбул. „Труд“ е първата българска медия, за която Зифлиоглу се съгласи да разкаже за това свое приключение и изводите, до които е стигнала в това дългогодишно проучване и желанието u тази книга да достигне до българските читатели.

- Във вашата книга наблюдаваме много оригинален писателски подход, който съчетава в един харман журналистика, социология, културология и история. Приемат ви за човекоцентричен писател – както ви определя в предговора известният шведски професор по история Давид Гант (David Gaunt). Той даже ви сравнява с носителката на Нобелова награда Светлана Алексиевич. Как възприемате това?
- Работя по един многопластов, многостранен и в същото време изключително труден, а понякога даже и опасен метод. Защото политиките на националните държави нямат интерес да разкрият някои покрити с було реалности. Предпочитат да ги оставят в забвение – в угарните полета на миналото. Но времето е твърде безмилостно към феномена човек. Чакате новите „семена“ да покълнат, но понякога това никога не се случва. И подобно на артефактите от археологиечските разкопки с времето и хората се превръщат във фосили. Като пиша използвам умението си да маневрирам, придобито от журналистическата ми кариера и опита ми в области като антропология, археология, социология, и най-много от политиката и политиците. Омесвам всички тези си качества в един харман и резултатът е, че човекът винаги е поставен в моя център. С две думи, аз правя „археологическо проучване, което потапям в политически сос“. Професор Гант, който е специалист по Източна Европа и Балканите, е едно от най-известните и уважавани имена в Швеция. За мен е чест, че той написа предговора на книгата и ценя неговото мнение, но нека отбележа, че аз винаги се състезавам предимно със себе си. Наистина има някои общи моменти, но ако книгата бъде преведена на български, а вие проявихте вече желание за това, читатели сами ще открият приликите и отликите в стила. Съчетавам документалистика и романистика и някак си придавам приказност на реалността. Разказвам една славянска приказка, която започва от Балканите и свършва на Босфора. Вместо „зли вещици“ ще се срещнете с политици; вместо „исполини“, „принцове“ или „принцеси“ ще се запознаете с реални герои на своето време; вместо „щастлив край“ ще прочетете преживените истории на истинските цариградски българи. Ако имате мерак, моето пътешествие ще ви увлече. Предавайки историческите факти и описвайки както в дневник съвременната реалност, не пропускам да се съсредоточа и върху човешката психика. Първата ми книга беше публикувана през 2015 г. в едно от най-престижните турски издателства „Илетишим“ и после многократно преиздадена - за арменското малцинство в Турция със заглавие: Арменците на чистилището „Неугодни и на Христос и на Мохамед“. Дебатът за нея продължи близо две години. Работих в продължение на 15 години като репортер на терен и събирах разказите за неразкритата страна на историята на хората в Анадола. Тогава още не знаех каква книга ще се получи от тези документални записи. Втората ми книга, която също се радва на голям успех, и по която работих в продължение на седем години в Турция и в Русия се казва: „Русийо, не ме забравяй! Вековното изгнание“. Разказ за избягалите от болшевиките след Октомврийската революция белогвардейци и аристократи, приютени в Истанбул кам края на Османската империя. Моят стил до голяма степен е рожба на израстването ми в един мултикултурен град като Истанбул. А като малка живях и в Париж със семейството ми.

- Вашата книга се отличава с това, че е първата за цариградските българи в Турция. С какви трудности се срещнахте по време на проучването си? Как събрахте източниците? 

- Вярно е, че няма друга книга. Никой до сега не е изучавал този въпрос. А всъщност ние живеем с тези хора в един и същи град, ходим по едни и същи улици с тях, дишаме един и същи въздух, жилища... Но явно не искаме да ги забележим. А има толкова много историци, социологи, антрополози, както в Турция, така и в България. От една страна това се дължи на чист мързел от тяхна страна, а от друга е резултат от политиките между двете държави. В началото, хората с които разговарях буквално се свиваха като „таралежи“. Те посещаваха църквите си, ходеха на тържествата в градината на Екзархията, но когато трябваше да разкажат за себе си изведнъж замлъкваха. Започнах да описвам като психолог в бележките си това тяхно състояние на предубеденост. Срещу тях стоеше журналист от авторитетния в. „Хюрийет“, освен това арменка. Започнах постепенно и с голямо търпение да градя доверие, докато проговорят. Черпех опит от работата си с руската диаспора в Истанбул. Но пак нещо не се получаваше. Не можех да се докосна до духа на цариградските българи, а без него книгата нямаше да се роди. После си спомних как баща ми като малка понякога ме водеше в българската Екзархия и твърдо реших да не се отказвам и така продължих. Помислете си, че няма нито един източник, нито архив в този 600-годишен Истанбул, който да разказва за българите. Чувствах се като мореплавател в океан, над който тегне непрогледна мъгла и не знаех накъде плавам и къде ще стигна. Но времето ми показа посоката. Появи се Христо Копано и пое ролята на пътеводител и кръстник, който ми помогна да вдъхна живот на духовете от миналото и енергично да ги събера в тази книга. 

- Откъде идва този специален интерес към темата за малцинствата в Турция?
- Родена съм в Истанбул, но израснах във Франция. На баща ми дължа образованието и западното си възпитание. Мултукултурното е заложено у мен от детството ми. После се върнахме в Турция. И един ден се озовах пред вратата на  частното „Средно училище за арменското малцинство“ във Ферикьой. Попаднах в една среда с прекомерна дисциплина, усещане за „другост“, строга йерархия, страх и съзнателно подкастряне на самочувствието. Предупреждаваха ни много, много да не мислим и да не задаваме излишни въпроси. Ето защо още от ученическата скамейка започнах да водя битки – понякога по-големи от крехката ми възраст, така да се каже, не можеш да се откажа от Аз-а си. Бях дете, но категорично отказах да приема страха, потисничеството и налаганата ми „психика  на малцинството“. Защото вярвам, че всеки човек се ражда като „мнозинство”. Ние сме еднакво ценни за висшата вселена, която изпраща всеки един от нас на тази земя като неповторим индивид. Такава беше моята изначална философия. Ако погледнем отстрани, руската и българската диаспори могат да бъдат възприети като „малцинства в Турция“, но погледнато отвътре – извън тези граници, аз се фокусирам върху разказите на отделните хора, и най-вече върху тяхната болка. Освен това, Анадолът е твърде богата почва в културно отношение. Моето внимание е привлечено от всички култури и народи, които са битували по тези земи. Към момента интересът ми е фокусиран само върху християнските общности, но в центъра на моя храм е поставен обикновеният човек, без значение, кой е езикът, етносът, религията и расата. В бъдеще мога да насоча компаса си към други народи.

- В книгата си представяте твърде любопитна и непозната за българското общество информация за българите в сарая на султана, които са заемали доста важни позиции в управлението на Османската империя/във Високата порта. 
- Да оставим настрани българската общественост, истанбулските българи даже не са наясно със собствената си история, на която дължат съществуването си. Не искам да подсказвам големи подробности от книгата, защото тя вече има своя идентичност. Надявам се искрено в близко бъдеще да бъде преведена на български. 

- Ако трябва да сравните старите цариградски българи и тези, които са останали днес в съвременна Турция, какъв портрет би се получил?
- Един доста тъжен портрет. Не е останало нищо от духа на тези стари цариградски фамилии. Наблюдава се сериозна ерозия, а някои даже се срамуват да се нарекат българи. Други, които дори привидно се назовават българи, после уточняват, че са били с македонски корени. Трети, предпочитат да се самоопределят като гърци. Има много смесени семейства, в които майчиният език е забравен и се говори само на турски. Аз бях много изненадана от дълбоко закодираната им идентичност, защото самоличността и екзистенцията на един човек се изразяват предимно чрез неговия етнос. Според мен, човек трябва до край да отстоява културната си идентичност, вместо да я крие, като нещо срамно. Как мога например аз, която съм арменка да се прикривам с други идентичности. Някакъв особен вид феномен на отчуждение от собствената си същност, корени, предци. Изпитвах голяма дилема по този въпрос, защото ми беше много трудно да го разбера. Трябваше да проявя емпатия, иначе щях да се отдалеча от обективността, което за мен щеше да означава проектът да се провали.

С течение на времето малко или много започнах да разбирам това странно явление, изразяващо се в ерозия на българската идентичност у цариградските българи. До голяма степен е разбираемо. Училищата на тези хора са били закрити още през 70-те години на миналия век, в периода на болезнена политическа среда, вътрешни размирици и военни преврати. Много от семействата на българите са се страхували да възпитават децата си с българско самосъзнание. Имали са проблеми да изпълняват богослуженията на своя език. Дълго време им е бил налаган гръцкият в тяхната църква. Всичко това е описано в книгата – причинно-следствената връзка. Мисля, че България има все още какво да направи за своите „деца на изгубеното време“. 

- Например?
- Вместо българските свещеници да бъдат назначавани от гръцката Патриаршия във Фенер (това е официалното наименование на Вселенската Патриаршия от турските власти – б. а.). те могат да бъдат определяни и изпращани от Българския Синод в София. Това все още не е съвсем регламентирано. Вярвам че двете църкви могат да намерят мирно решение на въпроса в полза на българската църковна общност. Освен това, от дълги години се обсъжда на на най-високо ниво въпросът за създаването на български културен център в Истанбул, но резултат няма. Ако не се направи нещо, има реален риск в бъдеще изобщо да не останат цариградски българи в Истанбул.

- Смятате ли че българите в Истанбул са успели да съхранят традиционната българска култура от Османско време до сега или смесвайки се с турската култура с времето се е появила една по-различна, специфична само за тях нова култура и самобитност?
- За съжаление, носителите на старата българска култура се броят на пръсти. Заради смесените бракове се наблюдава смесване с традиционната турска култура. Но както и да се определят и каквито и смесени бракове да са сключили тези хора – с гърци, македонци, арменци, турци, няма как да не усетите българското у тях. Може би някои крият произхода си поради друг вид притеснения, но в Истанбул засега все още има българи. България трябва да разкрие културното богатство на тези хора и да го популяризира сред по-широките слоеве на българското общество. Пъзелът, който е бил развален преди много години, трябва отново да добие завършен вид. 

- Голяма част от българите са били занаятчии, майстори, дребни търговци, но по-късно една значителна част от тях са „надскочили сянката си” и израснали класово.Кои са професиите от миналото, които са устояли на динамиката на времето и глобализацията?
- Единственият начин да се адаптираш към света на глобализма е образованието. Тези хора, които са дошли в Анадола преди около 500 години са били предимно еснафи, майстори-занаятчии - кафтанджии, абаджии, мутафчии, колари, бостанджии, бозаджии, разносвачи на вода, сладкари, но по-късно „сменят кожата си“. С парите, които печелят започват да инвестират в най-милото си - децата си. Задължително ги изпращат да учат и да се просветляват в Западна Европа. Българската общност и до днес е запазила тази своя черта. Почти всички са получили много добро образование в едни от най-добрите чуждоезичните езикови лицеи и владеят по няколко езика. 

- Притежава ли цариградската колония своя памет? Защо според вас, една общност, която в миналото е наброявала 150 000, днес се е стопила до 500?
- Какви 500 души?! Моля ви, това е измислена цифра. Днес тази общност наброява максимум 200 души. Възрастните хора познават поименно всеки един от диаспората. Хората, които аз преброих са 180 души. Някъде се споменават 1000 души, но тази цифра не важи за кореняците от цариградската българска общност, а включва и други етноси от православната общност в Истанбул. Има смесени бракове с българи от България, които се причисляват към тях. Нека не забравяме обаче българите, които са били заселени в Анадола. Те са били абсолютно асимилирани и изгубват своята идентичност. До колко поколенията на тези хора днес могат да бъдат определени като българи? Освен това, самите те вече не се възприемат като такива, нямат родова памет. Въпросите за културната и социалната  идентичност са твърде чувствителна тема, по която трябва да стъпваме с умението на един въжеиграч.

- По мои лични наблюдения голяма част от хората от българската общност в Истанбул могат да бъдат описани като консервативни традиционалисти. Има ли влияние досегът с ислямската култура или това по-скоро не е хибридиране, а резултат от капсулирането на тази християнска общност в своята черупка заради неговият инстикт за оцеляване във времето? Сякаш винаги са между двата бряга на една река...
- Консервативният и традиционалистки характер наблюдаваме и сред другите религиозни малцинства в Турция – гърци, арменци и евреи. По този начин всъщност те са успели да запазят своята същност. Но през ХХІ век все по-трудно успяват да предават този дух на новите поколения. По време на Студената война цариградските българи – подобно на повечето малцинства в Турция, са преминали през много сериозен проблем, който ги изправя пред генералния въпрос - на оцеляването на общността. Били са отблъсквани както в Турция, така и в България в този период. Сравнението ви за реката е подходящо. Точно между двата бряга са се чувствали тези хора. В онези години  в Турция комунизмът е бил „червената вещица“, а в България са гледали с подозрение към своите сънародници, които са пристигали от капиталистическа, натовска страна и представете си, с турски паспорти. Обикновено не са ги приемали като българи. Образно казано, тези хора са останали много дълго време в Чистилището. Погледнато към днешна дата, загубата или ерозията на идентичност или нейното размиване, до голяма степен е резултат на това двойно алиениране – и тук и там. Били са като „доведени деца“ и в двете страни.

- Имат ли проблем с получаването на българско, тоест европейско гражданство цариградските българи днес? Това представлява ли проблем за турските власти?
- За радост в днешно време тези хора нямат проблем да бъдат граждани и на двете страни и това не проблем нито за Анкара, нито за София. Повечето от тях отдавна са с двойно гражданство. 

- А как бихте коментирали тези, които въпреки че са българи по произход се наричат гърци? Има ли все още български семейства, които обявяват „траур”, когато синът или дъщерята се вземат с някой, който не е българин?
- Някога наистина са обявявали траур, родителите буквално са се обличали в черно до края на живота си, ако детето им се ожени или омъжи за някой който не е българин. На смесените бракове не се е гледало с добро око и снахата или зетят винаги са се чувствали чужди на общността. Даже, до ден днешен на такива бракове се гледа с неодобрение, но поне не го преживяват толкова драматично. И не иде реч само за бракове на българи с мюсюлмани. В същата степен не се харесват и браковете с гърци, арменци, евреи. Явно, етносът излиза на по-преден план от религиозния признак, затова може би са се съхранили и до днес като общност, независимо че са се стопили до 180 души. 

- При смесените бракове обаче българският корен винаги се споменава като „втора категория“ и никога не доминира. Да се определяш като турчин, грък или македонец по-престижно ли е от това да се наречеш българин? Има ли роля Лозанското споразумение от историческа гледна точка?
- Става въпрос точно за едно социологическо явление. Ще ви дам един конкретен пример – за един цариградски българин който се занимава с научна дейност и живее в Сидни, Австралия. Той и цялото му семейство са българи, всички са кръщавани в Екзархията в Истанбул. Когато разговарях с него ми каза: „Аз съм елин, говоря елински“ Той се назовава „елин“, което е етноним на грък, но в древна Гърция. Когато го попитах: „Добре ама, за да бъдеш кръстен в Екзархията предусловието не е ли да си българин?“. А той ми отговоря: „Да, така е, но ние никога повече не сме стъпили там...“ Вижте, от една страна той игнорира българската си същност, а от друга мечтае да отиде в България, за да посети родния край на дядо си. Пълен парадокс, нали? А някои са се вкарали във въобразим исторически или „приказен тунел“ и битуват в него.

- Защо? 
- Защото смятат, че е много по-престижно да се самоопределят като „македонци“, демек някакви въображаеми потомци на Александър Велики, отколкото да се наричат българи. Някои пък се идентифицират като „ромеи“ – били наследници на Византия. Според мен това е своебразна „депресия на идентичността“. Това състояние може да бъде обяснено по два начина. Първо – гръцкото или македонското се издига като „висша идентичност“, а българското се свежда до „по-низша“ или втора идентичност. Второ – това е един вид опит за замаскиране на поруганата през вековете българска идентичност, защото за тях е „по-престижно“ да са част от някаква по-авторитетна общност. За радост обаче има и трета категория, при които независимо дали майката или бащата са от друг произход, тоест от небългарски етност, те категорично и с гордост заявяват: „Аз съм българин“. Забелязваме, че всички те са посещавали в някакъв период от живота си „Българското училище“ в Истанбул. Проблемът с „обърканата идентичност“ важи повече за по-младата генерация цариградски българи. Знаете, че българите не попадат в Лозанското споразумение и не придобиват официален статут на малцинство. За малцинство кемалистите приемат само гърци, арменци, евреи и сюрянитите (наследници на първите християни - древните арамеи). Малцинствата в Турция не са етнически, а религиозни. Българите влизат в подписаното по-късно между Турция и България Анкарското споразумение (наричано Ангорско, защото международният договор е написан на френски език).

- Българите в Истанбул, които са водили борба за своя, независима българска църква и даже понякога са се опълчвали срещу Патриаршията, за да получат накрая със султански ферман Екзархията и „Св. Стефан“, посещават ли днес тези църкви-светини на българщината на турска земя?
- О, да, разбира се! Екзархийският дом обаче се е превърнал повече в място, където общността се социализира. А всъщност Екзархията не е място за забавления, а църковна институция. Да, там наистина имат прекрасна градина и салон, неделно училище, но не трябва да се забравя, че преди всичко тук е църквата „Св. Йоан Рилски”, която в повечето случаи те посещават само по време на големи празници или при визити на български държавници.

- В книгата пишете за „Четирите светини“ на българската общност в Истанбул. Кои са те?
- Феноменално е, че като и каквито да се наричат тези хора, идва един момент, в който най-неочаквано се изправят срещу вас с някакво невероятно чувство за собственост, гордост и принадлежност - щом стане дума за „Четирите светини“. Сякаш водите под мостовете на Босфора спират, щом се заговори за тях. Това са Екзархията, Желязната църква, Метоха и Българските гробища. Заради тях имат способността да преодолеят всички различия помежду си – малки или големи и да демонстрират чувството за общност. Това нещо са го наследили от дедите си все още приемат като тяхна най-голяма отговорност.

- Защо една голяма част от цариградските българи не владеят родния си език или се затрудняват да го говорят. „Език мой враг мой“ ли е положението?
- Някога в тази страна, по време на кемалисткия режим, по улиците с мегафони се разпространяваха милитаристични слогани: „Граждани, говорете на турски език!“ и „Щастлив е този, който се нарича турчин“. По същото време, единственото място, където може да учите майчиния си език – българското училище, е затворено от властите веднъж завинаги. Остават принудени да посещават турските държавни училища, защото заради Желязната завеса не могат да отидат да учат и в България. Затова младите, родени след 1970-а не знаят български. Днес обаче очевидно тяхното желание да научат родния си език се възстановява. Свидетел съм, че много от тях са се записали на курсовете за възрастни в Неделното училище към МОН в Екзархията и това е повод за едно ново възраждане на родния им език.

- Какъв е този странен магнит който притежава имперският град Истанбул. Защо тукашните българи не могат да се разделят с Цариград и защо винаги се завръщат тук?
- Духът на човека е пропит със земята, на която се е родил. Това е по-силно от него самия и не зависи даже от нацията или вярата, защото това място всички определяме като свой роден край или родина. Подобно на българските турци, изселили се в Турция. Те приемат България за родина, по която изпитват носталгия. Човекът е сътворен от пръст, затова повикът на земята е като гласът на сирените, които могат да те накарат да се влюбиш лудо, да оглушееш и загубиш разсъдъка си от страст и да страдаш, докато не се завърнеш и не я зърнеш пак... Любовта към Истанбул е такава. Кой и как може да се откаже от нея? Но колкото и да са привързани към Цариград, мога да ви кажа, че с единия си крак истанбулските българи вече са стъпили в България.

- Какви са отношенията на цариградските българи с другите християнски общности в Истанбул? 
- Ако погледнем в исторически план, отношенията им изглеждат идеални, но едновременно с това българите водят безмилостна война за своето културно оцеляване като общност. И те успяват! Да споменем културата на хранене. Българите създават толкова вкусно малеби, с което никой не може да се мери. Представете си само, в старата „Пера“ на Бейоглу, време е за чая в пет часа, вместо курабии и пасти изведнъж се появява българското малеби, което руши всички представи и етикети, но създава нов, траен вкус. Също толкова способни са били в политиката, в културата, търговията и са достигали високи интелектуални постижения по време на Османската империя. Имали са своя визия и самочувствие и умения да постигат целите, коита са си поставяли, при това за кратки срокове. Става дума за една много уважавана и почитана в исторически план българска общност.

- Кои са главните герои на тази книга? Кои ви впечатлиха най-много?
- Историята е главният герой на тази книга. Най-впечатлена бях от разказа на един полу-българин полу-германец – Алекс Кочаров. Рядко срещан портрет. Разбира се, образът на госпожа Шестаков ме порази също. Тя е единствената жена-разказвач в книгата, и ценна като пряк свидетел на много важни исторически събития. Също така Любен Чамлов. „Приключенията“, които той е преживял напомнят разказ на Кафка. Христо Копано, който като един гид ме разходи из цялата история на общността и написа послеслов. За мен остават ценни и специални и всички останали, до един.

Нашият гост
Верджихан Зифлиоглу е турска журналистка и писателка, която живее и работи в Истанбул. Започва кариерата си в арменски вестници като „ Мармара”, “Жаманаг”, “Апойевматини”. Лично участва в създаването и влиза в редакционния състав на в. “Агос” заедно с журналиста Хрант Динк - застрелян показно пред редакцията на вестника. Верджихан Зифлиоглу (Зифлиян) е дългодишен водещ репортер и специален кореспондент на най-авторитетния турски всекидневник в. “Хюрийет” и излизащия на английски “Хюрийет Дейли нюз”, както и във всекидневниците “Радикал”, “Йени Юзйъл” и “Реферанс”. Пише по едни от най-трудните и чувствителни вътрешнополитически и външнополитически теми в Турция - аферата “Ергенекон”, “Чук”, проблемите с малцинствата и човешките права. Има седем издадени книги, последната от които е за цариградските българи на Анкарското издателство “Кузей ъшъгъ” (Северна светлина), която се отличава с това, че е първа по рода си издадена в Турция. Предишните є книги са за арменската и руската диаспори в Истанбул и се радват на голям успех.