Кремъл търси по-силна преговорна позиция със Запада, което вещае нов опит за дестабилизация

Благоприятната ни позиция на Швейцария на Балканите по време на трети световен конфликт е предпоставена, но не е гарантирана

В историята войните, които не приключват с разрешаване на породилите ги геополитически конфликти, след време се водят отново. Първата световна война не разреши конфликта в Европа и последва Втора световна война. И ако Втората световна война освободи разлома в Западна Европа около Германия, конфликтът между Европа и Русия остана замразен. СССР не само запази границите и територията си, но придоби нов буферен лагер в Източна Европа. Така разломната линия на изток по Северноевропейската равнина бе стабилизирана до края на студената война, която не бе война, а период на хладен мир - най-безкръвното време в историята на Европа.

С разпада на СССР Русия загуби буферната си зона, но остана твърде голяма и икономически немощна, за да може да пази границите си. Така геополитическият разлом между нея и Европа се напрегна отново. Грузия бе атакувана. Украйна загуби територия и придоби замразен конфликт в Донбас. Кремъл търси по-силна преговорна позиция със Запада, което вещае нов опит за дестабилизация чрез провокиране на Западните Балкани. Икономическият срив и демографската криза на ресурсно пристрастената и слабо индустриализирана Руска федерация водят до дестабилизиране не само по границите й, но и по цялата евроазиатска маса от Атлантика до Пасифика.

В Близкия изток нито Първата, нито Втората световна война разрешиха конфликтите след разпада на Османската империя. Исторически този тектоничен геополитически регион е доминиран от Персийската или от Османската империя. Днес регионалният баланс на силите се опира на четири реални държави - Турция, Иран, Йордания и Израел. Натовска Турция доскоро бе единствена с капацитет да обезпечи баланса и относителното спокойствие на региона.

Ако историята не се повтаря, но се римува, днес Турция римува модела си с нестабилното икономическо чудо на Германия от периода между двете големи войни на миналия век: голяма за региона си, но малка за света, с растящо и младо население, индустриализирана и милитаризирана, но с помпана от правителството икономика след държавно стабилизиране на банковата й система, гладна за суровини и външни пазари, Турция търси своята “стратегическа дълбочина”.

След финансовата криза от 2008 г. Турция постепенно изчерпа вътрешния си икономически и социален капацитет и започна да губи външнотърговския си потенциал към Европа. С изчерпването на капиталовите и търговските потенциали на неолибералния световен ред Турция се дестабилизира. Това мотивира репресивна автокрация с агресивна имперска идеология в стремеж за съхраняване на властта и териториалната цялост, което изнервя Иран, Русия, Саудитска Арабия, Йордания и Израел.

Американците са много по-чувствителни към вътрешните си проблеми, където имат по-тясно място за маневриране, отколкото във външната политика. Потребителите им получиха достъп до евтини стоки и услуги от Китай, което бе благоприятно и за двете икономики, но с времето се отрази негативно на работните места и инвестициите в САЩ. Вашингтон заговори за протекционизъм, докато комбинацията от евтина енергия и роботизация на производството в САЩ застрашава Китай, както шистовата революция удари по петролните експортьори. Геополитическият тихоокеански разлом става отново земе-тръсен. Епицентърът този път е изместен на запад - от Пърл Харбър на Хаваите към Северна Корея, която е важна военно-стратегическа буферна зона за Китай.

През последните години папа Франциск неколкократно предупреди, че третата световна война не предстои, а вече е факт. Той наблегна, че не говори за религиозна война, а за съвсем реална война на интереси - война за пари и ресурси. Сценариите на третия световен конфликт могат да бъдат различни, но разломните линии вече са ясно очертани.

Какво означава това за България? Страната ни е с добри предпоставки поради географията, но извън тектоничните геополитически зони. Територията е удобна за стратегически логистичен, тренировъчен и резервен център на САЩ, Европа и съюзниците им, които през третата световна война няма да са сведени до страните от НАТО. Русия пак може да се присъедини като съюзник на САЩ под претекст за борба с тероризма, а Турция - да загуби привилегированата си позиция в алианса, поради което част от ролята й да се поеме от България.

САЩ са единствената велика сила. Само те ще могат да предложат изход от войната и нов механизъм на глобален финансов reset от мащаба на Бретън-Удското споразумение. На страната на съюзниците Русия ще има перспективи за по-добър изход от глобалната военна криза и за последващо индустриално развитие, подкрепено от САЩ и Европа. Алтернативата е разпад, загуба на Каспийския регион и връщане в границите на Московското княжество.

Турция и Китай се очертават като големите губещи. За разлика от Турция, която подобно на Германия през миналия век катализира конфликта и рискува да загуби териториалната си интеграция, Китай не е териториално застрашен. Той не може да воюва със САЩ в Тихия океан и ще трябва да приеме условията им, за да договорят нов план за световен и търговски ред. Така ще може да получи известни концесии след неминуема загуба на Северна Корея и на стратегическите позиции в Пасифика. За Пхенян няма друг вариант за освобождаване от доминацията на Китай, нито за изход от изчерпания до крайност режим, поради което ще става все по-агресивен и ще провокира.

Близкият изток вече е военен театър. За Израел опасността ескалира - парадоксално не толкова от страна на Иран, а поради дестабилизацията на Турция. Посегателство върху Израел въвлича неминуемо САЩ, което е нежелателно за аятоласите.

От друга страна, ислямската теокрация не е в позиция да воюва заедно с Израел срещу свой потенциален враг, което повишава рисковете за Израел от север. За Иран конфронтацията с Турция и Саудитска Арабия е системна. Изходът им е възможен чрез смяна на режима на аятоласите.

Ключовият кризисен момент би възникнал между Турция и Русия, по-скоро извън границите им, макар засега да позират затопляне във взаимоотношенията. СССР и Германия също имат подобно поведение в навечерието на Втората световна война, която започна с поделянето на Полша между тях. Днес на картата е Сиракия - загубилата интегритет територия на Сирия и Ирак, където тези сили вече влязоха открито в конфликта.

В Европа губеща отново е Украйна, която много вероятно ще трябва да приеме раздялата с Крим и дори с територии на изток, освен ако Русия не започне да се дезинтегрира. Пътят към Европейския съюз също остава затворен.

Полша укрепва и става все по-агресивна, като напряга ЕС и предизвиква все по-способно Русия в Северноевропейската равнина. Новият стратегически и военен съюзник на САЩ в Европа е именно Полша, докато ЕС фрагментира от двете страни около ядрото си и остава в продължителна криза, предпоставена от демографията на континента.

За Германия главният приоритет е стабилизирането на ядрото на ЕС чрез доизграждане на еврозоната. Това изисква федерален фискален механизъм в част от ЕС. Естествените кандидати за Съединени европейски щати са шестте страни основателки заедно с Испания и Португалия на запад. Германците също ще трябва да плащат много повече за сигурността си и за обща отбранителна политика в Европа. Подобна програма може да замени проблемната кохезионна политика, да задейства общи фискални механизми за трансфери в еврозоната и да изравнява търговските и индустриалните дисбаланси, както Пентагонът и ВПК правят това в САЩ. За България това е най-желаната перспектива. Остава максимално бързо да влезем в еврозоната и да предложим общ отбранителен фонд. Преди да е станало късно. Благоприятната ни позиция на Швейцария на Балканите по времето на трети световен конфликт е предпоставена, но не е гарантирана.

Живеем в интересни времена. Усилни времена. Тъпаните на войната вече бият на изток.

* Авторът е председател на Европейския институт за стратегии и анализи.