Неговият юбилей неминуемо влече сравнение с българския политически пейзаж

Малцина ще могат да се похвалят с голяма степен на въздействие върху хода на историята

Преди дни, на 27 май, известния американски държавен служител, дипломат и теоретик на международните отношения, Хенри Кисинджър стана на 100 години (роден 1923 г.). Той бе класиран на първо място в списъка на 100-те най-известни интелектуалци в света по брой споменавания в медиите, съставен от федералния съдия от Чикаго Ричард Познър (и публикуван за първи път през 2001 г.). Образование получава в Харвард (Harvard University). Темата на неговата дипломна работа е „Значението на историята“ и с 388 страници е най-дългата бакалавърска теза в Харвард. Дисертацията му е за „Възстановеният свят: Метерних, Касълри и проблемите на мирния период 1812-1822 г.“. Кисинджър е бил на 45 години и все още не е получил подобаващо място във вашингтонската крепост. Казват, че бил идеалният участник в процеса на формиране на политиката по високите етажи, но бил принуден с всички усилия да овладява дяволското изкуство на вашингтонската политическа некромантия (вид гадаене или пророчество), за да успее да привлече вниманието върху себе си.

Съветник на президента на САЩ по национална сигурност (1969-1975) и държавен секретар (1973-1977), остава в история като инициатор и изпълнител на политиката на разведряване в отношенията между САЩ и СССР, организирал началото на отношенията на американската държава с Китай (КНР) и сключил Парижкото мирно споразумение, с което приключва войната във Виетнам.

Но Кисинджър е свързван и с такива противоречиви действия като американски бомбардировки в Камбоджа, участието на САЩ във военния преврат в Чили, подкрепата на САЩ за „Мръсната война“ в Аржентина и подкрепата на САЩ за войната за независимост на Бангладеш от Пакистан.

Кисинджър е поддръжник на реалната политика и играе доминираща роля във външната политика на САЩ от 1969 до 1977 г. Понятието „реална политика“ (нем. Realpolitik; в рускоезични текстове често се използва без превод или под формата на транслитерация - Realpolitik) е вид държавен политически курс, въведен и приложен от Бисмарк, по предложена концепция от Лудвиг фон Рохау (1853).

Същността на такъв курс е отказът да се използва каквато и да е идеология като основа на държавната политика. Такава политика изхожда предимно от прагматични съображения, а не от идеологически, религиозни или морални аргументи. Такъв тип политика е ориентирана към преследване на геополитически и национални интереси (втората половина на 19 в.).

След 1969 г. (за около 25 години) той се е появявал по телевизията в „прайм тайм-а“ по-често от всеки друг американец, като изключим президента на САЩ. Тази популярност оценявал високо, защото тя повишавала вероятността той да постигне успех в работата си. Казват, че обичал да цитира в такива случаи фразата на Бенджамин Джоует, декан на колеж „Балиъл“: „Ще имате повече шансове за успех, ако не ви безпокои въпросът, кого ще похвалят за това“.

Разбира се, Хенри Кисинджър не е единствения с академична кариера в американската политика. След Втората световна война (1949-1989) и след Студената война (от 1989 г. насам) американската политика за национална сигурност се основава на политико-академично сътрудничество. Могат да бъдат видени аналитични мрежи, които имат значителни възможности да изработват, обобщават и да предлагат подходи в политиката на САЩ, които я налагат като глобална сила.

Този юбилей неминуемо влече сравнение с българския политически пейзаж, който се обогати в разкриването на своята посредственост. Политиците, за да бъдат абсолютно уверени в правотата си, или знаят всичко, или нищо. (По-скоро е второто!) „Около 90 % от политиците развалят репутацията на останалите.“ „Отговорният подход на един държавник обаче е да решава сложни ситуации, а не да ги гледа отстрани.“

Струва ни се, че „никога досега историята на случващите се събития не е била толкова дълга”, както и че „незаконното правим веднага. Противоконституционното отнема малко повече време“ (среща на Кисинджър с турския външен министър Мелих Есенбел в Анкара, на 10 март 1975 г.).

В политиката една седмица е твърде дълго време и липсата на избор за варианти на възможни ходове забележително ще проясни ума на родните ни политици. Имало е и по-тежки времена в най-новата политическа история на България (1997, 2005), но уроците й „не се явяват автоматично приложимо ръководство към действие; историята учи по аналогия“.

Властта, за която се борят от „Продължаваме промяната“, е лишена от легитимност като ще провокира изпитание на силата на волята им. Легитимността, която ГЕРБ-СДС получиха като първа по численост парламентарна група, към момента е лишена от (изпълнителна) власт и ще провокира празно самохвалство. Затова в бъдещите месеци малцина ще „могат да се похвалят с голяма степен на въздействие върху хода на историята“.

Извън разбирането на Кисинджър, че „или вдигаш прах, или гълташ прахта“ в публичната сфера, властта влияе и върху частния живот на политика, защото е „най-големия афродизиак“. Но „във войната на половете не може да има победител, понеже противниците са твърде склонни към сприятеляване“.

За съжаление вътрешната ни политика захлупи разговора за националните интереси отвъд полюсите „Украйна-Русия“. Формулирането на външнополитически цели се свежда до съобразяване с „посолството“ / „посолствата“ и нашата дипломатическа служба е добре да си припомни, че „дипломацията е изкуството да се овладяват силите“ в името на българския национален интерес.