Увреждането като повод за размисъл, макар и само по празниците

Проблемите са много, но по същество са елементарни. Дребни неща, които не изискват друго освен мисъл и добронамереност

Уверен съм, че като общество решим да направим нещо по темата, ще го направим добре

Винаги в края на годината е време за равносметки и оценки на периода от Нова година до Нова година. Особено се засилва и благотворителността и въобще правенето на добро. Това е нормално и похвално, светлите християнски празници ни дават повод да опитаме да сме по-добри. И така трябва да бъде. Но ми се иска да насоча вниманието към нещо, което сякаш минава под радара на забързаното ни ежедневие. Много може да се каже за изминалата година, но нито едно от определенията по адрес на годината не би било „скучна“ или „обичайна“. Именно в такова време на турбуленции и сътресения е съвсем нормално в периферията на обществения дебат да останат хората с увреждания. Пък ми се иска да не е така. Защото хората с увреждания не са просто повод за благотворителност, която да използваме като индулгенция по празниците. Пускаш смс, дарил си левче, вече темата не ти е важна.

Хората с увреждания са хора като всички останали. И сега в навечерието на най-светлите християнски празници ми се иска да си кажем откровено някои неща, които сега може и да получат чуваемост, защото самото време се опитва да ни подтикне да сме по-добри и да гледаме с малко повече емпатия към хората около себе си. Първо, иска ми се да си кажем, че сред хората с увреждания има всякакви хора, тъй като, както уточнихме, това са хора като всички останали. Има добри и лоши, има работливи и мързеливи, има мрънкащи и борещи се. Понякога всичко това едновременно пъстри и шарени са хората, пък били те и с увреждане.

Следвам разбирането, че всеки човек сам е причината за всичките си щастия и нещастия. Това, че съм на инвалидна количка никога не е било основание да гледам на себе си като на различен. Защото, ако съм различен, то не е с генетичната ми лотария и случайността да съм на количка. Затова и никога не съм позволявал да ме третират като човек на количка, т.е. да ме съжаляват или да ме изолират, защото съм седнал в по-голямата част от времето си. От над 15 години съм неизменно в публичния живот на страната, па макар и да съм на 33. Падал съм, ставал съм, нападал съм, нападали са ме, но съм част от обществената дискусия неизменно. Създавам и съм създавал работни места, плащам и съм си плащал данъците. Човек като човек.

Но да ви кажа кога не се чувствам човек. Когато, например, ида до метрото в зимния студ и трябва да съм със сако, а не със зимно палто, защото копчетата на асансьорите са монтирани за ходещ човек, а не за седящ, т.е. високо са и когато съм с тежко, макар и топло палто, не мога да си вдигна ръката, за да натисна копчето и да извикам асансьора. Най-хубаво пък става, когато се окаже, че асансьорът въобще не работи и трябва да ходиш пеша из студа до следващата метростанция и се надяваш там да работи. Но пък там копчето на асансьора е толкова високо, че без значение дали си с палто, сако или тениска, просто няма как да го натиснеш и е необходимо да чакаш случаен човек да мине и да го помолиш да ти съдейства. Или когато, за да се качиш във влака, трябва половин час по-рано да заявиш рампа от станция „Сердика“, защото между влака и перона има праг, който количката ти не може да преодолее. Или когато със седмици асансьорът на топлата връзка между първа и втора линия на „Сердика“ не работи и няма как да се прикачиш или дори да излезеш от метрото.

И не е само метрото. Онзи ден един неадекватен ватман щеше да ме сгази на улицата, защото съм тръгнал да пресичам на зелено, но е светнало червено на средата на кръстовището и не съм успял да пресека достатъчно бързо. За което той ме възнагради с псувни и заплахи, че ще ме биел. Това, защото щях да ударя трамвая му с количката си. Или когато на пешеходна пътека кола нарочно ускорява, за да ме засече и наругае, че съм го забавил да ме чака. Или когато една дама в градския транспорт ми вдигне скандал, че съм заемал много място и тя нямало къде да иде от моята количка.

Всичко това е ежедневие, когато си на количка. Разказвам го не, защото искам да създам усещане, че е трудно да си на количка. Не, че е лесно, де, но не е това целта на тези примери. Целта е да си кажем нещо – ние като общество не третираме хората с увреждания като равни и затова не им създаваме условия да са равни. От една страна правим за тях повече от необходимото, но с грешен фокус – даряваме пари, пускаме смс-и и ги съжаляваме. Кръстим се като ги видим и си казваме „бай бабо да не ти идва до главата“. От друга страна правим много по-малко от онова, което наистина трябва да правим.

Например да създадем достъпна среда. Какъв е проблемът асансьорите на метрото да са с копчета на ниско ниво, така че човек на количка да може да ги натисне? Какъв е проблемът във всеки влак при водача да има рампа, която той да ти разпъне, за да влезеш в мотрисата? При конструктивният дефект на вече „родено“ метро с праг, това е най-лесното и евтино решение.

И най-важното – какъв е проблемът да третираме хората с увреждания като всички останали хора? Да ги уважаваме, когато са си го заслужили уважение, включително и да ги критикуваме, ако нещо са сбъркали. Не е необходимо да бъдат галени с перце, но не е и необходимо да бъдат мачкани само заради факта на съществуването си с визуално различие от всички останали. Истината е, че в забързания ден, в тежките кризи и в тежките проблеми, с които всеки от нас си живее, ние забравяме, че хората с увреждания ги има и имат нужда от базовото човешко отношение, което иначе бихме дали на всеки друг. Няма нужда от героизиране, няма нужда от съжаление, няма нужда от велики усилия. Има нужда от базова, елементарна човешка емпатия.

Както казват Илф и Петров, спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Затова и хората с увреждания е необходимо да се стегнат и да правят повече, няма спор. Аз например се боря за достъпна среда, инициирах в Комисията за защита от дискриминация кампания по въпроса и благодарение на сърцатата и неуморна работа на колегите в КЗД вече сме направили хиляди (хи-ля-ди) обекти достъпни из цялата страна. И ще продължим да го правим. Други полагат усилия в други теми, общо-взето всеки, който разбира темата опитва да копае в своята леха, за да подобри ситуацията. Но е нужно и обществено осъзнаване. Без обществото да си даде сметка за проблема, няма да стане.

Вместо сега по Коледа да пращаме само по един смс и да затворим тази тема в главите си, нека поставим въпроса защо тротоара пред дома ни не е скосен. Да питаме защо чичката с джипката спира на синьото място. Защо в метрото не работи асансьорът. Защо се тъпчем в асансьора на мола, така че човек на количка да не може да се дореди, вместо да си ползваме ескалатора, който е недостъпен за него. И прочие, и прочие. Проблемите са много, но по същество са елементарни. Дребни неща, които не изискват друго освен мисъл и добронамереност. Уверен съм, че ако като общество решим да направим нещо по темата, ще го направим добре. Просто трябва да решим. Това, струва ми се, е добра тема за размисъл по празниците.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи