Официалната автобиография на Уди Алън „Само да вметна“ излезе и на български език. Книгата е описвана като изповед, в която легендарният режисьор, комик, актьор и писател прави равносметка на живота си.

От детството си в Бруклин през 40-те години, когато мами на карти за пари и бяга от училище, за да ходи на кино, до първите си романтични трепети и ранни бракове; от писането за телевизионни предавания до създаването на шедьоврите „Ани Хол“, „Манхатън“, „Полунощ в Париж“ и „Въртележка“ – за всичко това Уди Алън разказва в забавния си и неподражаем стил. 

„Само да вметна“ е ретроспектива на шейсетгодишната му кариера, в която се заплитат имената на много от големите звезди на съвременното кино: Даян Кийтън, Скарлет Йохансон, Майкъл Кейн, Ема Стоун, Кейт Бланшет, Кейт Уинслет и други. 

Книгата разкрива и личния живот на режисьора, който през последните десетилетия е обект на всякакви спекулации. За първи път Алън разкрива подробности от добре пазения и затворен семеен живот със съпругата си Сун-И и представя своята истина за него.

Описва детайлно и скандалната връзка с бившата си партньорка Миа Фароу и публичния скандал, развихрил се между двамата и осиновената им дъщеря Дилън в началото на 90-те. 

"Демони и грешки, успехи и признания, любови и омерзения – на тези страници Уди Алън не е пощадил нито себе си, нито своите близки."

Eто и откъс от книгата:

Не мина много време, преди майка ми, чест посетител на директорския кабинет, да дойде да се черви, докато аз се опитвам да обясня на директора какво съм имал предвид с фразата: „Тя имаше фигура като пясъчен часовник, а аз копнеех да си поиграя в пясъка“. По онова време така стояха нещата и нравствената полиция беше навсякъде.

Имах участия в местния еврейски клуб при голям успех и през първата си година бях кандидат-комик, кандидат-фокусник, кандидат-бейзболист, но всъщност бях просто слаб ученик. Аз бях хитрецът в киносалона, който изтърсваше нещо по време на напрегната романтична сцена и разваляше удоволствието на всички наоколо. Получавах толкова ругатни, колкото и смях. Моят приятел Джери веднъж донесе магнетофон и гордо ми го демонстрира.

– Каква е тази музика? – попитах го.
– Това е джаз концерт, който записах от радиото, бендът на Тед Хъсинг.
– Велико е – рекох, захвърляйки учебниците си по посока на кошчето за боклук.
– Концерт във Франция.
– Кой е това?
– Сидни Бешè.
– Той какъв е?
– Сопрано саксофонист от Ню Орлиънс.

Беше първият нюорлиънски джаз, който чувах. Защо ме порази толкова дълбоко, никога не разбрах. И ето ме на, бруклинско еврейче, неизлизало от Ню Йорк, с нещо като космополитен вкус и отношение към Гершуин, Портър и Кърн, много софистицирани популярни композитори.

А до тях нареждаме афроамериканците от дълбокия Юг, които нямаха нищо общо с мен, но които скоро се превърнаха в обсесия и тутакси освен кандидат-комик, кандидат-фокусник, кандидат-бейзболист, станах и кандидат-афроамерикански джазмен. Купих си сопрано саксофон, научих се да свиря. Купих си грамофон „Виктрола“, за да мога да свиря без уроци. Купих си записи, книги за появата на джаза, за живота на Луис Армстронг. С приятелите ми Джак, Джери и Елиът трябва да сме изглеждали странен квартет.

Докато останалите хлапета си падаха по комерсиалната поп музика на времето – Пати Пейдж, Франки Лейн, „Фор Ейсис“, ние седяхме край грамофона, слушайки джаз, ден след ден и час след час.