Колкото повече претенции и заплахи има, толкова по-скоро Вашингтон и Берлин ще осъзнаят опасната 
неадекватност на своите „украински партньори“

Американците бяха тези, които отнеха ядреното оръжие от Киев

Украинският посланик в Германия Андрий Мелник, добре познат в Русия с навика си да прави скандални изявления, отново се отличи. Този път той постави ултиматум на Запада: или ще приемете Украйна в НАТО, или тя ще трябва да се сдобие със своя атомна бомба и да си върне статута на ядрена сила. С такива посланици Киев рискува да си навлече гнева на страната, която трябва да слуша, а това е САЩ.

Темпът на деградация на украинската дипломация изпреварва деградацията на украинската държавност като цяло. Възпитаваните от дипломатическото училище на СССР кадри или остават в системата на Министерството на външните работи на Руската федерация, или се пенсионират и са заменени от хора с дълбоко провинциално съзнание и също толкова провинциално образование, чийто таван е земеделието, а не външната политика.

Коя друга държава би могла да изпрати за консул в Хамбург (Германия) човек, който обича да криволичи на зигзаг, да има респект от вермахта и от еврейските погроми? От тези, разположени в Европа и считани за относително цивилизовани, е само една Украйна. Нещо повече, Василий Марушинец, който е все още служител на Министерството на външните работи на Украйна, беше уволнен заради пронацистки настроения, но той се възстанови на служба чрез съда.

Историята на главния представител на Украйна във ФРГ - посланик Андрей Мелник, е също на деградирал човек, но е по-различна. Той беше консул в Хамбург, докато летвата на изискванията спадна до нивото на Марушинец. Като съвременен човек, относително интелигентен, с добре обигран език и определено ниво на ерудиция, той се уреди с поста посланик. Интересно е друго, че той не се държи като дипломат, а като скандален блогър, който събира репостове и харесвания (лайкове).

За практическата дипломация това е отрова, но въпреки това да се създават провокативни новинарски истории и от време на време да се появяват в медиите, все пак може да се каже, че са полезни умения. Това е и причината да знаем много повече, отколкото трябва, за Мелник, защото той редовно влиза в новините със своите изказвания, които са на границата на скандала.

Така например, съвсем наскоро той каза, че приемащата го държава - Германия - е длъжна да помогне на Украйна да си „върне Крим“, тъй като тя носела моралната отговорност за нея, както и за окупацията ѝ.

Този киевски дипломат лесно критикува президента на Федерална република Германия. А бившият канцлер Герхард Шрьодер (сега председател на съвета на директорите на ПАО НК ''Роснефт'') го троли по напълно блогърски начин.

Сега Мелник по същество направи ултиматум, макар и относително мек: или Украйна ще бъде приета в НАТО, или тя ще се сдобие с атомна бомба и ще възстанови статута си на ядрена сила. „Как иначе можем да гарантираме нашата защита?“ - пита посланикът. Очевидно е, че в този случай Мелник намеква за Меморандума от Будапеща, който Украйна традиционно заклеймява, като основна грешка в своята национална история.

След разпадането на СССР светът е изправен пред факта, че той има много повече ядрени сили и съветските ракети са разположени, включително на територията на Украйна, Беларус и Казахстан. А в случая с Украйна това беше истински проблем. Тук трябва да се разберат два важни момента. Първо, от цялата постсъветска история в неговия „класически“ състав Киев си позволяваше най-арогантното и предизвикателно поведение според принципа „няма да го ям, но ще го хапя“. Например Украйна е единствената, която тогава не се съгласи с повече от щедрото предложение на Москва: тя да вземе всичките съветски дългове върху себе си, но заедно с тях и цялата задгранична собственост на СССР. Тоест, украинците не искаха да плащат дълговете, но решиха да се борят за имотите. Съдихме се с тях за бившите сгради на консулства, културни центрове и търговски представителства и те бяха фон на нашите отношения, докато не се загубихме под кълбото от много по-значителни разногласия.

Второ, руското ръководство, в лицето на Борис Елцин, не се тревожеше от факта, че независима Украйна ще се сдобие с ядрени оръжия. Нещо повече, той категорично не искаше да се включва в тази история, усложнявайки отношенията си с онези, които за него му бяха приятели, съюзници и съучастници, тоест с лидерите на новите независими държави.

За Русия и нейните интереси това многократно заплашваше да влоши последствията от самата „геополитическа катастрофа“, която се оказа разпадането на страната по съветските административни граници. Обаче тези, които изобщо не им беше работата да се намесват по този въпрос, но го направиха, и очевидно трябваше да го направят - са американците.

Именно те убедиха Елцин да прибере в Русия бойните глави. Те също натиснаха украинското ръководство за съгласието му да ги даде (Казахстан се обезоръжи доброволно, а Беларус, макар и да възразяваха, това не беше толкова силно). В замяна на Киев беше предложен същият този Будапещенски меморандум, който бе подписан от лидерите на Русия, САЩ и Великобритания, и като че ли, така гарантираха сигурността и териториалната цялост на Украйна. Разбира се, американците измамиха своите „партньори“.

Измамата беше, че меморандумът е юридически нищожен. Това споразумение, което би означавало война за интересите на Киев в случай на разпадането на Украйна или при някаква външна заплаха за нея, нямаше шанс да бъде ратифицирано от Конгреса, така че той се оказа обикновен меморандум. Украйна осъзнава, че всъщност е била заблудена, и тя все още е потисната от това. На нея дори u е трудно да каже към кого имат повече претенции в това отношение - към англосаксонците, които не се биха за Крим или Донбас, или към Русия, която прие Крим обратно в Русия и симпатизира на непокорния Донбас.

Официалната позиция на руското външно министерство във връзка с всичко това е, че САЩ и Великобритания първи нарушиха условията на Будапещенския меморандум, като подкрепиха държавния преврат в Украйна през 2014 г. и по този начин посегнаха на нейния суверенитет.

В същото време Москва не даде гаранции, че ще запази насила в рамките на Украйна териториите, които се откъснаха от нея поради вътрешен бунт (известен още като „революция на достойнството“) и на опитите за изграждане на етнолингвистичната диктатура.

Както и да е, ръководството на съвременна Русия се отнася изключително внимателно към режима на неразпространение на ядреното оръжие и ръководството на САЩ винаги е било внимателно към него, включително в началото на 1990-те години. Затова трябва да благодарим на американците, че украинският режим няма ядрени ракети, насочени към Москва.

Между другото, докато не бяха изведени, те бяха насочени към САЩ. И като цяло, разбира се, американците действаха само за своите интереси. Просто по въпроса за оръжията за масово унищожение нашите интереси съвпаднаха с техните и основната работа по тяхното прилагане беше извършена от Вашингтон.

Това е, което посланик Мелник забравя като част от своя „тролинг“, въпреки че би трябвало да го помни. Американците бяха тези, които отнеха ядреното оръжие от Украйна и всички претенции по този въпрос трябва да бъдат предявени изключително към тях. Може би към Бил Клинтън, може би към неговият съпартиец Джо Байдън, но Германия нищо не може да направи, защото просто няма нищо общо с това.

Независимо от това, не бива да се мисли, че ние се опитваме да вразумим Мелник и да го разубедим от тази политическа линия, а напротив, нека той да си приказва, както си знае. Колкото повече претенции и заплахи за придобиването на атомна бомба има в украинската атмосфера, толкова по-скоро Вашингтон и Берлин ще осъзнаят опасната неадекватност на своите „украински партньори“, включително и целия им дипломатически корпус, без изключение.

Русия, от друга страна, ще има правото да задуши украинската икономика без никакво съжаление. Така, както икономиките на ЮАР, Иран, Ирак и Северна Корея бяха задушени, когато се опитаха да създадат своите собствени оръжия за масово унищожение. И ще я задуши не заради справедливост, не и заради националните си интереси. Ще го направи заради световния мир. Нито повече, нито по-малко.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)