Средно животът им продължава от половин до една година

У нас се съюзяват само в ситуация, когато на власт е била партия, провеждала непопулярна, понякога и сурова политика

Политическият цирк, устроен от двата последни парламента, доказа, че трайни и обществено полезни управленски коалиции - не само в миналото, а и днес са „ахилесовата пета“ в политиката на България. Този извод се доказва от един бегъл поглед върху почти всички опити /над 20/ да се създаде изпълнителна власт от партниращи си политически сили, които да работят дълго за благото на държавата. Фактите са следните:

Първата коалиция за управление в следосвобожденска България е създадена през 1894 година от Народната и Либералната партии с лидери Константин Стоилов и Васил Радославов. Нейната цел е отстраняване на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов, управлява държавата диктаторски седем години. Щом като се формира Народно събрание обаче, в което Народната партия получава крехко парламентарно мнозинство, Константин Стоилов се отказва от коалицията и Либералната партия преминава в опозиция. Тази управленска коалиция съществува непълни шест месеца, след което Народната партия управлява сама 4 години.

Картината се повтаря по време на „Патриотичния блок“ формиран под егидата на демократите през 1907 г. Целта е старата: да се отстрани от власт второто правителство на Народнолибералната /Стамболовистката/ партия. Щом като демократите стабилизират позициите си в парламента обаче, те също се отказват от коалиционното споразумение и Патриотичният блок се разпада. Тази управленска коалиция съществува по малко от половин година, а след нея Демократическата партия управлява сама 4 години.

Практиката се прилага непрекъснато и между двете световни войни. През 1919 г. БЗНС влиза в коалиция с Народната и Прогресивно либарелната партия, за да не се допусне правителство на „погромаджиите“. Но през март 1920 г. се формира земеделско мнозинство в парламента, и Стамболийски създава самостоятелно правителство. Коалицията му съществува по-малко от година, а БЗНС управлява след нея сама три години. През 1931 година Демократическата партия, Радикалната партия и БЗНС формират нова коалиция. Тя е наречена „Народен блок“. Целта - да се отстрани от власт кръвожадният сговористки режим. С кланетата, устроени от него през юни и септември 1923 година, в България започва гражданска война.

В „Народния блок“ обаче липсва вътрешно единомислие. Поради това през май 1934 година демократите решават да се освободят от своите партньори. От оставката им се възползва „Военната лига“ и политическият кръг „Звено“. На 19 май 1934 година те извършват преврат. След това Народното събрание е разпуснато, ликвидирани са всички партии и е наложена „безпартийна диктатура“, продължала до 1944 година. БКП създава през 1944 г. коалицията ОФ, но щом като през 1947 година става ясно, че военно-монархическата диктатура е отстранена окончателно, комунистите ликвидираха коалицията ОФ. „Тройната коалиция“/2005-2009/ се разпадна, след като стана ясно, че СДС не може да грабне отново властта и т. н., и т. н.

От казаното е очевидно, че управленски коалиции в България се създават само в ситуация, когато на власт е била партия, провеждала непопулярна - понякога и сурова политика. За да се елиминира тя от изпълнителната власт преди парламентарните избори, няколко опозиционни сили се обединяват и печелят властта.

Управленските коалиции обаче като правило нямат дълъг живот. Те се разпадат много бързо. Обикновено по волята на лидерстващата партия в обединението. Средно животът им продължава от половин до една година, като само три съществуват 3-4 години. Следователно коалициите в изпълнителната власт на България не са резултат от съзнателно търсене на убедени единомишленици сред сродните политически сили, които искат да обединят знанията, кадровия потенциал и практическия си опит, за да се управлява държавата години наред по демократичен начин. Така че коалиралите се партии да натрупат авторитет, благодарение на който да са в състояние да останат заедно начело на изпълнителната власт два, три и повече мандата. Така както е в редица демократични държави из Европа. У нас коалициите винаги са възниквали с една основна политическа цел: „да се елиминира диктатурата“ - това е вечният им лозунг!? Да се отстрани /или да не се допусне/ партия, която се смята, че „злоупотребява с властта“ според коалиралите се. Поради това, след като те вземат властта коалициите им стават „излишни“ и изчезват от политическата сцена.

А защо е така? Първата причина се крие в социалната база на българското общество. От 1878 до 1944 година в България доминира предимно селското население. След 1989 година преобладава дребната собственическа маса, работническите и чиновническите съсловия. И в миналото, и при новия преход, българското общество винаги е било едно - образно казано „еднообразно“, „равномерно и не ярко разслоено социално тяло“. При тази обективна обществена база липсват достатъчно силни социални полюси. От една страна, да са налице много богати хора, чиято партия да олицетворява дясна тенденция в обществения живот, а от друга - по-лява политическа организация, която да представлява по-бедните прослойки. У нас всички партии се борят за един и същ тип избиратели. Поради това тук не се създават малко на брой, но силни партии.

Втората причина е икономическа. България не е имала колонии, за да могат инициативни хора да трупат от там бързи и лесни печалби. Не бе създадена и мощна индустрия с позиции в световната икономика. Поради това у нас „големи пари“ се правят много бавно по класическите правила и далеч по-трудно, отколкото в старите индустриални държави. Най-лесният, приятен, не особено рисков и достатъчно доходен път да забогатееш тук е властта. Безотчетни фондове, евросубсидии и пр. Тези две обективни причини в съчетание създават ситуацията, при която всяка една от тези 10, 30 или 100 партии и в миналото и днес, жадува да се види на власт. Тъй като всяка по отделно е слаба, за да се придвижи до „националното богатство“ сама, даже ако през предишния мандат е властвала една вече непопулярна политическа сила, опозиционните партии са принудени да се коалират. А тъй като използването на властта за лични облаги изхабява всекиго на даден етап, спечелилият и от коалирането става излишен и пада от сцената.

И тук възниква най-интересният и актуален въпрос: а защо четирите партии в 45 и 46 парламент, които говореха за управленска коалиция не успяха да я направят? В този казус също има своето място казаното до тук във връзка с мотивациите, на базата на които се подхожда към коалиционното управленско действие у нас. ИТН ли трябва да бъде сама на власт? Или е добре Демократична България да води правителството? В случая от 2021 година обаче има и нещо ново. Най-напред три от партиите в парламента са или наскоро създадени, или са току що появили се. /Дори „Демократична България“ е „младо и слабо обединение“, на 3-та или 4-та позиция в Парламента/. Тези организации не се познават от своята дейност и общи инициативи в миналото. Те нямат и достатъчен собствен практически политически опит. На някои дори им липсват елементарни научни познания за логиката на демократичния политически процес и процедурите, които се спазват задължително, за да има не само управленска коалиция, а и нормално работещо правителство. Ето защо крайно време е да се каже „БАСТА“. Ако сегашните партии в Народното събрание са решили да се занимават с управление, по някакви си съображения, те трябва да знаят, че без управленска коалиция никоя от тях не може да вземе изпълнителната власт. Но след формиране на правителството в България е необходима „революция в коалиционната ни традиция“, която вече век и половина не обединява съмишленици за дълготрайно ефективно управление на нацията. България няма потребност от коалиции на партии, които само свалят управлявалите и бързо се разпадат без да оставят трайна следа в народния ни живот. Този, които преодолее дефектите на старата българска коалиционната практика, той ще влезе в историята като „строител на нова България“.