Интензивното земеделие с неговата неутолима жажда за вода превръща влажните зони в пустош, отнема водата от реките и замърсява подпочвените води

Влажните зони без вода са меланхолична гледка. Рибите са мъртви, птиците вече ги няма и една безжизнена тишина виси над мястото. „Всичко, което виждате около себе си, трябваше да е под вода“, казва Рафа Госалвес от организацията „Еколози в действие“ от наблюдателната площадка в националния парк Las Tablas de Daimiel. Паркът е сух от 3 години и там, където някога е имало водни видове като патици, чапли, щъркели и сладководни раци, както и дървесни жаби и европейски пор, сега тук дивата природа е почти изчезнала.
Las Tablas de Daimiel е уникална влажна зона в обширните, почти безлесни равнини на Кастилия Ла Манча в централна Испания. Но в парка е изсмукан животът, за да се утоли неутолимата жажда на интензивното земеделие.

67 % от водата, използвана в Испания, отива за селското стопанство, според Организация за икономическо сътрудничество и развитие ОИСР, но това количество нараства до 85-90% в югоизточната част, казва Джулия Мартинес-Фернандес, технически директор на Фондацията „Нова водна култура“, която насърчава устойчивото използване на водата.

Екосистемата на Las Tablas разчита на водата от валежите, на реката Гуадиана и на огромния водоносен хоризонт, но климатичната криза доведе до удължаването на периодите на суша в Испания. Гуадиана пресъхва, а селското стопанство е изтощило водоносния хоризонт и е замърсило подземните води с фосфати и други химически торове. През 2009 г. влажната зона беше толкова суха, че избухнаха торфени пожари.

3000 хектара от Las Tablas са всичко, което е останало от това, което според Световния фонд за дивата природа някога е било система от 50 000 хектара влажни зони в Кастилия Ла Манча.

Госалвес казва, че водата, необходима за напояването на лозята, маслините, шамфъстъка, лука и пъпешите в Кастилия Ла Манча, многократно надвишава наличните ресурси и ако няма в продължение на няколко години на силни дъждове, тази влажна зона може да бъде спасена само чрез прехвърляне на вода от река Тежу, като и самата река Тежу е прекомерно експлоатирана и почти е била пресъхнала преди 4 години.

Голяма част от проблема датира от 1970-те години, когато испанското правителство приема плана да превърне Мурсия и Алмерия на югоизток в градината на Европа, но този план имаше един основен недостатък и това е че, нямаше вода.

Югоизточната част на Испания е суха и в близост до нея не тече нито една от трите големи реки на страната. Дуро и Тежу са в северна централна Испания и се вливат на запад в Атлантическия океан съответно при Порто и Лисабон, докато Ебро е в северозападна Испания и се влива в Средиземно море на близо 400 км северно от Мурсия.

Решението беше да се прехвърли вода от изворите на Тежу през почти дълъг 300 км тръбопровод за напояване на безплодния юг.

Въпреки това, този план вместо да задоволи търсенето, само послужи да се стимулира едно неустойчиво интензивно земеделие, което доведе до експлоатацията на подпочвените води с катастрофални последствия за околната среда.

Гледката от това лято с хилядите мъртви риби, плаващи в Мар Менор, лагуната със солена вода в Мурсия, някога известна с кристално чистите си води, беше резултат от торовете, които бяха замърсили подземните води, които се вливат в морето. Нитратите предизвикаха огромен цъфтеж на водораслите, които лишиха рибите от кислорода.

„Бедствието в Мар Менор е резултат от интензивното земеделие, което продължава да се разраства по начин, който не е устойчив, както в Мурсия, така и в много други части на Испания“, казва Мартинес-Фернандес.

Съседната Алмерия, където оранжериите, са оформили прочутото „пластмасово море“, се виждат от космоса и произвеждат приблизително 3,5 млн. тона чушки, домати, краставици и пъпеши годишно. Заедно с Гранада те доставят тези продулти на около 50% от европейския пазар. Всяка година Алмерия произвежда и хиляди тонове пластмасови отпадъци, голяма част от които завършват своя път в морето.

Трансферът на вода от Тежу обаче не е достатъчен, за да отговори на нарастващите нужди на селското стопанство в Алмерия. През последните 40 години количеството вода, което идва от Тежу, е намаляло с около 40% според оценките и продължава да спада. Така че Алмерия все повече започва да разчита на обезсолена морска вода за напояване.

В опит да се справи с този проблем, през 1985 г. испанското правителство въвежда нов закон за водата, за да регулира нейното използване. Но беше принудено само да признае, че всеки, който има кладенец или достъп до вода, има право да ги експлоатира.

Днес правителството признава, че ситуацията е неустойчива. Тереза Рибера, министър на екологичния преход, е под натиск Испания да започне да спазва европейските стандарти за качество и количество на водата, които влизат в сила през 2027 г., и знае, че това може да се постигне само чрез намаляването на напояването.
При представянето на петгодишния воден план на страната Рибера призна, че водните ресурси са в криза и че части от Испания са изправени пред опасността да се превърнат в пустиня.

„В този контекст водните планове не могат да продължат да поддържат познатите видове практики, които са довели до прекомерната експлоатация на водоносните хоризонти, и са замърсили подпочвените води и са влошили състоянието на нашите реки“, каза тя.

Въпреки че, селското стопанство представлява само около 3% от БВП и 4% от работните места, селскостопанската индустрия има значително политическо влияние. Когато Рибера обяви плана за намаляване на количеството вода, което може да бъде прехвърлено от Тежу, имаше възмущение от страна на фермерите.
Лукас Хименес, президент на асоциацията на фермерите, които зависят от трансфера на водата, предупреди, че Рибера „се изправя пред битка както в съдилищата, така и по улиците“.

„Проблемът е, че решението на проблема с водата ще постави всяко правителство в конфликт с множество сектори като селското стопанство, водноелектрическите централи и застрояването на имотите“, казва Мигел Анхел Санчес, говорител на организацията „Платформа в защита на Тежу“.

„Мадрид знае, че това не може да продължи, но не иска да хване бика за рогата, защото регионалните правителства имат властта над водата“, казва Госалвес.

Той казва, че общата селскостопанска политика на ЕС е отчасти виновна за това че, насърчава интензивното земеделие, което едновременно е вредно и разточително за околната среда, и което кара фермерите да изхвърлят своята продукция, за да си поддържат цените.

„ЕС плаща на фермерите да засаждат повече, което води до свръхпроизводство, в резултат на което пазарната цена едва покрива техните производствени разходи“, казва той.

„Ние трябва да се събудим за реалността, че просто нямаме достатъчно вода, за да отговорим на това търсене на вода за напояване. Така фермерите сами си копаят собствените гробове”.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)