Изблиците на омраза на стадиона са кулминация на цяла серия издевателства на северномакедонските гамени срещу българщината

Съмнения дали в понеделнишките простащини в Скопие няма пръст някоя политическа сила

„Футболните войни“ не се случват за пръв път. Аз много добре помня потреса, в който изпадна света след трагедията на стадион „Хейзел“ в Брюксел. За младите ще разкажа, че това се случва през далечната 1985 г. по време на финала в турнира на Шампионската лига на УЕФА между „Ливърпул“ и „Ювентус“. В черната вечер на 29 май феновете на англичаните нападат запалянковците на „Старата госпожа“. Италианците се опитват да избягат, но пътят им е препречен от бетонната стена на трибуната. Заради мелето и големия натиск на множеството, тя се срутва върху хората, при което загиват 39 души.

Вандалщините на британските хулигани тогава са ежедневно явление, поради което тогавашният министър-председател на Обединеното кралство Маргарет Тачър нарежда да бъдат изтеглени английските клубове от европейските турнири. По-късно и УЕФА ги отстранява за „неопределен период от време“. В крайна сметка английските отбори не участват в европейските турнири през следващите 5 сезона, а „Ливърпул“ - допълнително още година. Но тези мерки определено дават резултат и английското хулиганство е практически ликвидирано. Аз самият съм бил на мач на „Манчестър Юнайтед“ в „Олд Трафорд“ - „Театъра на мечтите“, и много добре знам, че атмосферата там е почти като на истински театър.

Класически пример за „футболна война“ е конфликтът между латиноамериканските държави Салвадор и Хондурас през 1969 г. Като пряк повод за войната е загубата на хондураския национален отбор от този на Салвадор на 15 юни 1969 г. по време на квалификациите за световното първенство през 1970 г.

Разбира се, същинските причини са политически и икономически. Военният сблъсък е кулминация на обзелия двете държави див национализъм. А главната причина за конфликта е самоволното заемане на селскостопански земи в граничните райони на Хондурас от безимотни салвадорски селяни. Режимът в столицата Тегусигалпа се опитва да ги принуди да напуснат територията на страната, но това предизвиква реакцията на Сан Салвадор. В тази страна пък се боят, че завръщането на масата бедни и безимотни селяни ще наложи провеждането на аграрна реформа за оземляването им за сметка на едрите собственици.

Междувременно медиите в двете държави наелектризират допълнително атмосферата. След загубата на хондураския отбор Националното радио отправя апел за прогонване на салвадорските селяни от територията на Хондурас. Като отговор в Салвадор се провеждат масови демонстрации. Следва серия погранични инциденти, довели до скъсване на дипломатическите отношения между двете държави.

„Войната е продължение на политиката с други средства“ – казва мъдрият Карл фон Клаузевиц. На 14 юли салвадорската армия навлиза в хондураска територия и избухва истинска касапница. За кратко време загиват повече от 3000 души. Чак тогава се намесва контролираната от САЩ Организация на американските държави и е сключено примирие. Напрежението между двете държави обаче продължава до 1972 г., като от време на време по границата се водят кървави сблъсъци. Войната приключва официално чак чрез сключването на мирен договор на 30 октомври 1980 г.

Сетих се за тези истории след мача в понеделник в Скопие между националните отбори на България и Северна Македония. Но „грозното лице на македонизма”, което се показа там, надмина в много отношения споменатите примери. Всъщност изблиците на омраза на стадиона са кулминация на цяла серия издевателства на северномакедонските гамени срещу българщината. Вече многократно виждаме как те горят български знамена, псуват на майка всички българи и издигат лозунги с обидно съдържание спрямо нашата Родина.

Дълго време у нас изпитваха някакво бащино или братско отношение към онези край Вардар. Мнозина живееха с романтичната представа за Македония като една от люлките на българщината. Все се смяташе, че те ще се „поправят“ и ще приемат очевидните исторически факти, свидетелстващи ясно за българския произход на т. нар. македонци. А някои наши политици унизително за страната ни едва ли не молеха съседите, да не им се „сърдят“ и да се върнат на масата за преговори.

Но след футболния мач в столицата на Република Северна Македония всички маски паднаха. Той бе предшестван от клетви за ферплей и за спазване на добрия тон от северномакедонска страна. Нищо от това не се случи. Още в началото цялата публика масово освирка българския химн. През цялото време българите на терена бяха провокирани и от играчите на РСМ, и от трибуните. В скандиранията ясно се чуваха цинизми и обиди, които познаваме много добре от предишните години.

Най-много обаче впечатляваха кадрите от насочените към публиката телевизионни камери. Всички видяха озверелите лица, неприличните жестове, мърдащите устни, крещящи псувни, изречени, за съжаление, на хубав български език. И това бяха предимно млади хора, в чиито глави от малки е набито, че трябва да мразят българите. Ето това е пъкленото дело на македонизма. За да се случи тази омраза се погрижиха цели поколения фалшификатори – политици, журналисти и „учени”. Мои „колеги”, които измислиха цяла нова „наука”, изопачавайки ясните исторически факти. Те създадоха нов език и го нарекоха „македонски”. И на него хулеха и ругаеха „Майка България”, както подигравателно наричаха същата Родина, в която някога се бяха клели и за която бяха проливали кръв техните дядовци.

Като стана дума за дядовците на днешните северни македонци, се сещам за още една интересна футболна история от миналото. През 1942 г., по време на Втората световна война, Вардарска Македония е администрирана от Царство България, а скопският футболен клуб „Македония” играе срещу ФК „Левски” в рамките на държавното ни първенство. Срещата започва с голям скандал, защото играчите на „Македония” вдигат ръцете си в пламенен хитлеристки поздрав. Футболистите на „Левски” обаче отказват и демонстративно държат ръцете си плътно край тялото. За това им своеволие са глобени 10 000 лв. от Футболния съюз. А нали, според северномакедонската пропаганда, ние, българите, сме „фашисти“ и „нацисти“.

Но и този факт от най-новата история е изопачен от онези край Вардар. Само преди няколко години там бе заснет филма „Трето полувреме“, визиращ въпросния мач. Продукцията разполага с огромния за нашите ширини бюджет от 2 150 000 евро и е обявена за „проект от национален интерес“. Във филма българите са представени като зверове-окупатори, искащи да убият треньора-евреин на македонския отбор, докато зрителите по трибуните скандират против „българската фашистка окупация“. Очевидна е спекулацията с трагичната съдба на еврейското население от Македония и Тракия. Във филма за нацисти обаче са представени българите, а не германците, които фактически извършват депортацията на евреите в тези райони.

Впрочем през юли тази година нашият ЦСКА отново натупа здраво същата тази „Македония“ в европейската Лига на конференциите. Интересно е, че тогава по трибуните нямаше никакви изстъпления и северните македонци приеха покорно и безропотно здравия бой. И се запитвам дали в понеделнишките простащини в Скопие няма пръст някоя политическа сила. Защото изпълненията в тази нощ поразително приличаха на демонстрациите, организирани срещу т. нар. „френско предложение“ от партията ВМРО-ДПМНЕ!?