Първите „неофициални“ общи правила са създадени от университета Кеймбридж през 1846 г.

Малцина са онези, които познават конституционните принципи и норми, и ги спазват

Светът ще е под влияние на футбола до неделя. За приключващото световно първенство сигурно ще се говори още дълго (изхарчени средства, данни за „модерно робство“, ограничения в посланията, отпадане на фаворити, нови герои, доминиращи реклами за онлайн залагания и др.), но едно е сигурно – футболът е най-популярният и най-великият спорт на планетата. Той се играе от бедни и богати във всяка страна на много различни нива от финала за Световната купа на ФИФА до мач между малки деца на улицата в най-отдалеченото селище. Правилата на играта са еднакви по целия свят и се прилагат във всеки един мач. Тези правила имат за цел да запазят играта „честна“ и „красива“ при жизненоважна характеристика на „духа“ ѝ – нейната справедливост. Най-добрите мачове са тези, при които съдията рядко се намесва, тъй като играчите играят с уважение един към друг, към членовете на съдийския екип и към Правилата на ФИФА.

Първите „неофициални“ общи правила за практикуване на този колективен спорт са създадени от университета Кеймбридж през 1846 г. „Универсални“ футболни правила са изготвени през 1863 г. и 1886 г. в Англия и затова Островът се счита за родина на футбола. Правилата на играта са изготвени от Борда на Международната футболна асоциация (IFAB – организация на четирите британски футболни асоциации) като световен орган с единствена отговорност за разработването и запазването им.  Международна Федерация на Футболните Асоциации (ФИФА/Federation Internationale de Football Association/FIFA) (1904) се присъединява към IFAB през 1913 г. Правилата трябва да насърчават участието на всички, независимо от пола, произхода или способностите им. Понастоящем те се променят ако са от полза за играта. За всяка предложена промяна фокусът трябва да бъде върху: справедливостта, почтеността, уважението, безопасността, удоволствието на участниците и как технологията може да бъде от полза за играта (използване на Видео Асистент Съдии/VARs). Масовото използване на VARs на световното първенство в Катар се основава на разбирането, че Видео Асистент Съдията (VAR) е член на съдийския екип с независим достъп до видеокадри от мача, който може да подпомогне съдията само в случай на „явна и очевидна грешка“ или „пропуснат сериозен инцидент“ (има/няма гол; има/няма наказателен удар; директен червен картон /не втори жълт картон/; сгрешена самоличност (когато Съдията предупреди или отстрани грешен състезател от отбора, извършил нарушението). Окончателното решение обаче винаги се взема от съдията. 

Но футболът не е само и единствено игра, а и политика. Политическата и футболната игра се подчиняват на писани правила. А в България всеки разбира от футбол и от политика, респ. конституция, защото правилата на политическата игра са установени в нея. Причината е, че всички мислят, че разбират от футбол и от конституционно право, особено коментаторите. Тази теза на проф. Евгени Танчев (Въведение в конституционното право, С.: Сиби, 2003, с. 9) се потвърждава десетилетия вече в своята парадоксалност. 

Футболната и политическата игра си приличат. Играта и на зеления, и на червения килим е отборна/екипна. Индивидуалните изпълнения са много редки и не са непременно така успешни. Разбира се, има призиви за феъйрплей, но има удари в гърба или в кокалчетата, задържане за спортния екип. Необходими са много предварителни усилия, за да изглежда, че на терена играчите се справят по един непосредствен и естествен начин без да накъсват играта или да изпращат топката в трибуните, за да отвличат вниманието от случващото се на терена. За това помагат и медиите. 

Съществена прилика откриваме и в използвания език за определени ситуации или изпълнения – „аматьори и професионалисти“, „съдия“, „добра защита“, „изтощаване на противника“, „прехвърляне на топката в противниковото поле“, „добро подаване на топката“, „избиване на топката“, „опасна игра“, „скриване на топката“, „жълт/червен картон“, „бият му дузпата“ и др.

Неразделна част от футболната игра и от политическите протести са футболните агитки. Футболната/политическата субкултура не е еднородна и има няколко типа футболни фенове (по Елена Еркина), респ. политически привърженици. Най-голяма е групата на телевизионните фенове. Втората група са възрастни хора, които имат вече формирана ценностна система извън футбола, респ. политиката, и гледат на играта през житейския си опит. Третият тип фенове са футболните/политическите фанатици, които осъзнато, но сляпо, приемат играта и са съпричастни при победи/загуби на отбора.

Четвъртият тип са лицата около -/+ 18 г., които използват футбола/политиката като предлог за физически битки. Те са най-агресивните посетители на масови събития, водят сериозни „войни“ както с противникови фенове, така и с представители на МВР. Футболните хулигани често имат радикални политически възгледи и биват ползвани за уличен натиск от политически партии, много рядко безвъзмездно.

По какво обаче се различават футболът и политиката? Както играчите, така коментаторите и зрителите, познават правилата на футболната игра. Спазват ги, уважават ги и критикуват онзи, който ги нарушава (благославянето на съдията от трибуните вече е само за настроение по българските стадиони). При конституционните правила е обратното. Малцина са онези, които познават конституционните принципи и норми, и ги спазват, но всички имат мнение и стратегия за поведение – политическите играчи, коментаторите, гражданите. Така във футбола вината за лошото представяне се носи от треньора или от отбора при безусловно спазване на правилата, докато в политическата игра главната причина за собствените провали стоварват върху конституцията и пледират за нейната промяна като единствен изход за подобряване на политическия живот. 

Разбира се, при футболните срещи има ясни противници и елиминации, докато в политическата игра противниците не са само един отбор, изменчиви са, не са явни винаги. С оглед интересите.