С проектозакон впрягаме каруцата пред коня

Истината за българската геополи­тика

Очакваше се на 30 януари Министерство на правосъдието да качи на своята страница за обществено обсъждане разработения проект за изменение и допълнение на Закона за българското гражданство. Промените бяха готвени почти година, но станаха особено наложителни след разкриването на корупционните схеми в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), свързани с удостоверяването на българския произход.

Оказа се обаче, че обсъждането на проекта се отлага. Защото наред с безспорно полезните и необходими изменения, например - отпадането като основание за получаване на българско гражданство на т.н. „бързи инвестиции“, изразяващи се главно в закупуването на държавни ценни книжа – има и спорна част, която засяга лицата от български произход.

В конкретните мотиви за това отлагане проличава целият хаос, в който се намира държавната ни политика към сънародниците ни зад граница в годините на преход, който пък е наследен от периода на национален нихилизъм, започнал още през 1944 г.

Според Министерството на правосъдието изясняването на бъдещата съдба на институцията, която ще провежда бъдещата държавна политика към българите в чужбина, трябва да предхожда измененията в закона за българското гражданство. До някъде аргументът е правилен, но в подобна ситуация каруцата също се впряга преди коня. Защото най-напред трябва да се формулират стратегическите цели на държавната политика към българите в чужбина, а едва след това да се пристъпи към тяхното институционално осигуряване. Само при решаването на тези две условия може да се намери и приложи инструментариума, който да доведе до успешната реализация. Или казано по-ясно – първо трябва да се създаде рамката, а след това тя да се изпълни със съдържание. Иначе бихме възпроизвели стария модел с ДАБЧ, която бе призвана да провежда държавната политика към българите в чужбина, но поради ниския си ранг не можеше да формира такава политика. Това създаде затруднения при осъществяването на нейната координиращата роля между отделните държавни органи, разпокъсаност и размиване на отговорностите на институциите при провеждането на цялостната политика в това направление, припокриване на функции, неприпознаване на тематиката и понякога неглижиране на дейности.

При внимателния анализ на ситуацията с българското гражданство няма как да не се констатира, че до този момент липсва стратегически документ, който да определя какви цели преследва държавата чрез предоставянето му на лица от български произход. Липсват и критерии за проверка на ефективността на тази политика – така кашата стана пълна. Резултатът бе прилагането на количествен подход на базата на покриването на формални критерии, без да се изяснява дали между кандидата и България е налична устойчива връзка.

За съжаление мнозинството от работната група, подготвила проекта за изменение, преминаха от една крайност в друга и сведоха идеята за гражданството, като устойчивата връзка на човек с държавата, до задължение на кандидатите за гражданство да имат работа и доход в страната, и да владеят български език. Това на практика означава драстично ограничаване на предоставянето на българско гражданство.

Разбира се, че владеенето на български език от българските граждани трябва да бъде дългосрочна цел. Но за нейното постигане българската държава трябва да създаде необходимите условия. Българските задгранични общности са различни и се намират на различни етапи на развитие. Например, голяма част от бесарабските българи, но за съжаление далеч не всички, имат възможност да изучават съвременния български книжовен език. Банатските българи пък имат своя собствена книжовна норма – палкенска, която е различна от българския книжовен език у нас. Българите в Сърбия формално изучават български, но са подложени на асимилация, като от 1953 до 2011 г. са намалели с 69,17%. В Албания пък българската общност е призната едва от година, но все още не е официално преброена. В същото време там няма български училища. Още по-сложен е проблемът с Република Македония, където не само че няма училища на книжовен български език, но и българската общност не е призната. А това е най-голямата историческа българска общност зад граница.

Предлаганият подход не отчита факта, че има лица със заслуги към българската кауза, в това число и репресирани, заради своето българско самосъзнание. Тези хора живеят в своите исторически обитания, някои от които са част от българското землище. Там те имат свои имоти и поминък, поради което имигрирането им в България не е еднозначно. В такива случаи българският национален интерес диктува представителите на тези задгранични общности да останат по родните си места, а не да ги обезбългаряват, т.е. да не се допуска по-нататъшно стесняване на българското социо-културно пространство зад граница. Само тогава те могат да бъдат реален инструмент в българската геополитика. За да се осъществи подобна цел обаче, България трябва да изгради устойчиви и трайни връзки с тези свои сънародници, като получаването на българско гражданство да бъде един от финалните елементи на този процес. Той в никакъв случай не трябва да бъде самоцел, нито пък да се измерва единствено с установяването в страната.

За да се преодолее изоставането, трябва да се разработят подходи, съобразени със спецификата на всяка отделна българска общност. Крачка в тази насока може да бъде заменянето на количествения подход по формални критерии с качествен. Това може да стане чрез определянето на годишни квоти за предоставяне на българско гражданство, съобразени с реалния административен капацитет на институциите и въвеждането на точкова система за оценка и класиране на кандидатите. При този подход владеенето на книжовен български език или на негова диалектна форма, пребиваването вътре или извън страната и т.н., може да носи различен брой точки по съответния показател, но в крайна сметка лицата от български произход няма да бъдат лишавани от правото си да кандидатстват за българско гражданство.

Когато се обсъжда бъдещия държавен орган, неговото ниво и неговите правомощия, трябва да се гледа през призмата на общата политика по миграция – с ясна взаимна обвързаност между емиграцията и българските общности в чужбина, и демографската политика, и политиката по имиграцията и интеграцията на граждани на трети държави и бежанци, и политиката по предоставяне на българско гражданство.

*Институт за изследване на населението и човека (ИИНЧ) при БАН