Националният литературен музей проведе поетично-музикална вечер под наслов „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла...“ – по баладата „Неразделни“ на Пенчо Славейков. Отделните части на баладата се редуваха със рубаит на Омар Хайям и  стихове на Ал. Блок и Кирил Христов в изпълнение на водещата д-р Елена Алекова.
Рециталът беше открит от директора на НЛМ Атанас Капралов с приветствени думи и с прочит на неговото популярно стихотворение „Голота“. 

„Политиката на Националния литературен музей винаги е била освен да пази паметта на големите български писатели, да прокарва мост към новите поколения. В нашите събития участват автори от различни писателски организации, защото България е малка и не би трябвало хората на словото да се делят, а напротив – ние като институция правим всичко възможно да преодоляваме дребните различия“ – каза Атанас Капралов.

Разбира се, необятната тема за любовта и виното нямаше как да не включи и най-известните шлагери на тази тема, изпети от композитора Хайгашод Агасян.

 „Тази песен завинаги ме свърза с големия поет и драматург Недялко Йорданов“ – каза Хайго, преди да изпълни хита „Не остарявай, любов“. Последваха още две песни: „Влюбена в мен“ по стихове на Атанас Капралов и „Глътка живот“ по стихове на Ники Комедвенска. Със свои творби за любовта и виното се включиха поети от различни поколения – Георги Константинов („Неповторимост“, „Миг като вечност“), Иван Есенски („На сватбата – в най-хубавия час“ от Давид Овадия), Кристин Димитрова (елегията „На любимата, която ще си ляга“ от Джон Дън в неин превод и „Там, където те няма“), Хайри Хамдан („Разрешителни“, „Девет без твоите стъпки“), Анжела Димчева („Сцена от локва“), Калоян Христов („Понякога се радвам на безвремието“), Катя Кремзер („Тя пее“), Веселин Веселинов („Лора на новия век“). 

Къде е тайната на всепобеждаващата сила на любовта? Тя намери своите проекции в стиховете, а дали публиката я разгада... Финал на вечерта постави Недялко Йорданов с думите: „Имам над 300 стихотворения на темата за любовта. Тя е нещо необяснимо...“. Рециталът завърши с стихотворението на Недялко Йорданов „След толкова години вече...“

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече... Еднакви дни... Еднакви нощи...
И стар... и грозен... и объркан... И нямащ време, нямащ време...
...Кажи, обичаш ли ме още... Кажи ми, дявол да го вземе.

Недей мълча... Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета... И остри зъби... И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не“ – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма... няма... няма...

Но има... има... има... знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно...
Натаралежена, сърдита... как искам аз да я погаля...
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.

И тъй... Аз още те обичам... Ще ти го кажа някой ден, но...
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още... Още...