На Олимпиадата през 1968 г. Томи Смит, победител при мъжете на 200 метра, застана на подиума и вдигна ръка със стиснат юмрук в знак на протест срещу расизма. Този момент ще сложи край на неговата кариера и ще разтърси света

Томи Смит все още изтръпва, когато чува началните кадри със знаме на „Звезди и черти“ и това го връща обратно в онази нощ през октомври 1968 г., когато той застана на олимпийския подиум в Мексико Сити, за да получи златния си медал и да отправи поздрав към света с вдигнат юмрук, който определи живота му. „Това е някакъв порив, когато чух първите звуци на националния химн на САЩ. „Това бяха първите три ноти, които чух в Мексико, след това главата ми се спусна и не видях нищо повече до последната нота“.

Докато се вървеше химна, всичко, което минава през главата на Смит, е „молитва и болка“. Болка, защото в този ден бе получил травма на бедрото по пътя към победата на 200 м финал. Той все пак постави световен рекорд. И молитва, защото Смит не само поставяше кариерата си на косъм, а рискуваше живота си. Имаше реална възможност някой на стадиона да се опита да застреля него или неговия съотборник Джон Карлос, който отправя същия поздрав до него, след като спечели бронза. През месеците преди Олимпиадата той получаваше смъртни заплахи. Две седмици преди това мексиканската полиция стреля по тълпа протестиращи студенти, и уби около 300 души. Мартин Лутър Кинг беше убит само шест месеца по-рано. Така че Смит напълно очакваше, че последното нещо, което ще чуе, по средата на на „Звезди и черти“, ще бъде изстрел. „Така че, когато чуя това първите ноти, изтръпвам“, казва той. „Тогава настръхнах, докато пеех“, смее се той, и протяга ръце, за да покаже настръхналите си косми.

През 1968 г. Смит изглеждаше като неохотен говорител, решителен, но нервен в интервюта и несвикнал да бъде в светлината на прожекторите за всичко, освен за своето бягане. Днес, на 77 години, той е спокоен може би в резултат на всички публични изказвания, които е правил оттогава. Стегнатият някога афроамериканец е сменен от лъскава плешива глава и сива брада, но Смит изглежда здрав, докато говори пред дома си извън Лас Вегас. Той работи с една академия за лидери и има различни бизнес интереси. „Може и да съм на 77, но сега съм по-активен, отколкото когато бях на 50“, казва той.

Спортът и политиката отново са в неговите очи, но животът на Смит показва колко неразделни са били те, за един чернокож мъж, израснал в САЩ след Втората световна война. За Смит тези двете се сляха за постоянно в един уикенд през март 1965 г. На състезание по лека атлетика в събота Смит счупи първите си световни рекорди - на 200 м и 220 ярда (едновременно, тъй като пистата имаше две финални линии). След това той се присъедини, към първия си поход за граждански права, от 45 мили пеша от Сан Хосе до Сан Франциско, призовавайки за равни възможности за образование. Това беше ключов момент за него. „Ние бяхме един от първите студентски маршове за добра кауза в историята на САЩ“, казва той. „Ние бяхме освирквани от преминаващите коли. Хвърляха по нас разни предмети. Жените и децата трябваше да бъдат преместени в средата на групата, за да не бъдат наранени". Те пристигнаха в Сан Франциско, и Смит, измина 30 мили, в неделя вечерта.

„Сигурно си имал болки в краката?“, го питам аз. „Знаеш ли, по онова време бях свикнал да работя, защото съм момче от фермата“, ми отговаря той. „Физически труден. Така че това не ме притесняваше. Върнах се, преспах през нощта 4 или 5 часа в общежитието, тренирах и отидох на училище на следващия ден, тренирах и същата вечер и животът продължи”.

Смит признава за приноса на тежкото му детство за спортните му способности. На практика тренировките му започват веднага щом започва да ходи и да работи. Той е седмият от 14 братя и сестри, двама от които са починали, от бедно семейство в селския Тексас. Както при повечето чернокожи семейства в района, те бяха селяни, работещи на земя, собственост на бели хора, които прибираха по-голямата част от печалбата. На юг от линията на „Джим Кроу“, Смит почти не беше виждал бели хора, а най-близките им съседи бяха на няколко мили. Цялото семейство работеше в памучните полета и живееше в една пропускаща дъжда дървена къща. Когато хората питат кой е любимият му атлет, Смит отговаря че е майка му. "Тя имаше 14 деца и вършеше същата работа като нас на полето".

Семейството се мести в Калифорния, когато Смит е на 6 години, при по-добри условия, но по същество в същото социално положение. „Бяхме настанени в трудов камп, за да вършим трудна работа“, казва той. „Почти бихте могли да го наречем неплатежоспособен труд“. Смит трябваше да работи по 12 часа всеки ден. „Работих през нощта, защото ходих на училище през деня“, казва той. „Поливахме полето от канали, които минаваха през долината Сан Хоакин. Така че трябваше да работя цяла нощ, много пъти сам, за да се уверя, че водата отива на правилните места". Но кога е спал? „Трябваше да спиш, когато можеш. Беше много трудно. Лесно може да се удавите, ако заспите на пътя на водата, която тече много бързо".

В гимназията спортният потенциал на Смит заблестява и в американския футбол и в баскетбола, както и в леката атлетика. Това му донеся стипендия за държавния университет в Сан Хосе, където изучава социология. Като един от малкото чернокожи студенти в кампуса, почти всичките мъже и спортисти, той продължава да изпитва дискриминация. „Имената, с които ме наричаха, начинът, по който ме гледаха, начинът, по който ми беше отказван да наема апартаменти в колежа и извън него, и така нататък. И много така нататък".

В своето следване Смит изучава афроамериканска история, когато движението за граждански права пише своята нова глава от нея. Това беше ерата на марша до Вашингтон; Бирмингамските протести на Мартин Лутър Кинг; атентатите в църквата в Алабама, при които бяха убите 4 четири чернокожи момичета на 14 години от Ку Клукс Клан, убийството на Малкълм X. Афроамериканците бяха бити и убити. Смит чувства, че трябва да действа. „Аз изучавах социология, но не се занимавах със социология“, казва той. „Разбрах, че само четенето не е достатъчно. Трябва да оставите книгите настрана и да приложите към системата това, което сте научили от книгите, която системата е написала. И много време не чернокожите са я написали, а другите култури са я написали".

В същото време Смит ставаше все по-силен на пистата: Юсейн Болт за онова време. Висок 1,9 метра), дългокрак и добре трениран, той доминираше в спринта на мъжете. През 1968 г. той държеше 11 световни рекорда едновременно, на 200 и 400 м и в техните имперски мерки. Неговото време на 100 м също беше доста добро. Нямаше никакви съмнения дали той ще бъде в отбора на Олимпийските игри на САЩ за Мексико през 1968 г.

Година преди това афроамериканските спортисти обсъждаха дали да бойкотират Олимпиадата. През октомври 1967 г. активистът и академикът Хари Едуардс сформира Олимпийския проект за правата на човека (Olympic Project for Human Rights - OPHR), заедно със Смит, Карлос и бегача на 400 м Ли Еванс, като и четирите бяха от Сан Хосе. Скоро започнаха омразата и смъртните заплахи към тях.

Целта бяха правата на човека, подчертава Смит, а не черната сила. OPHR имаше набор от изисквания: заради апартейдът Южна Африка и Родезия да бъдат изключени, световната титла по бокс в тежка категория на Мохамед Али да бъде върната, след неговото наказание за позицията му срещу войната във Виетнам, да бъдат наети повече афроамерикански треньори и Ейвъри Бръндейдж, президент на МОК да бъде отстранен.

Бръндейдж беше твърдо против политиката в спорта, макар че през 1936 г. той подкрепи Олимпиадата в нацистка Германия и правеше всичко възможно, за да предотврати един неудобен бойкот в Мексико. Той дори изпрати Джеси Оуенс, герой от Олимпиадата през 1936 г., да се опита да говори на чернокожите спортисти. В крайна сметка те решиха с демократично гласуване всеки спортист да направи това каквото сметне за добре. Смит и Карлос бяха взели решение за своя план, макар, както си спомня Смит, това зависеше от това дали те действително ще спечелят медали. „Ние не бяхме група деца, които тичаха наоколо и се надяваха, че ще спечелим златните медали. Тичахме наоколо, за да спечелим медалите, и да направим това, което трябваше да направим".

На олимпийския подиум облеклото на двамата носи важна символика. Те имаха само един чифт черни ръкавици който разделиха помежду си. Дясната ръка на Смит означаваше „властта на Черна Америка“, каза той пред репортерите по онова време, докато лявата ръка на Карлос означаваше „Черното единство“. Черният шал около врата на Смит означаваше черната гордост. Те носеха черни чорапи, но без обувки, за да символизират „Черната бедност в расистка Америка“. Колието от мъниста на врата на Карлос беше за линча на чернокожите американци. Освен това Смит, Карлос и сребърният медалист, австралиецът Питър Норман, носеха значките на OPHR.

Тази нощ никой не се опита да убие Смит и Карлос, но те все пак платиха висока цена. Бръндейдж и Олимпийският комитет на САЩ (USOC) се опитаха да направят пример от тях. Те бяха изгонени от олимпийското село и изпратени обратно у дома. Когато пристигнаха в Сан Хосе със своите съпруги, никой не ги посрещна на летището, освен пресата. Един чернокож репортер трябваше да ги закара до къщите им.
По-голямата част от бяла Америка ги смяташе за предатели. „Когато се върнах в Калифорния, хората ме избягваха, сякаш съм гореща лава“, казва Смит. „Имах малък син и съпруга и трябваше да работя, но единствените работни места, които можех да си намеря, бяха да мия колите. Ако бях бял, който имаше 11 световни рекорда, вярвам, че каквото и да бях направил в Мексико Сити или на Олимпийските игри, щях да имам някаква подкрепа“. Той беше на 24 години, и теоретично беше на върха на своята кариера, но USOC му забрани участия в национални и международни състезания и кариерата му приключи. През следващите две години бракът на Смит се разпада, умира и майка му и двете той ги приписва на последствията от Мексико Сити.
През 1970-те години Смит премина под радара. Завърши последната си година в колежа, след това играе футбол за „Синсинати Бенгалс“ няколко сезона, преди да премине към преподаване и треньорство по лека атлетика, първо в колежа Оберлин, близо до Кливланд, а след това в Санта Моника. Завършва своята магистърска степен и преподава социология. През десетилетията моралната му позиция беше призната и възхвалявана. Той и Карлос бяха въведени в различни зали на славата и получиха множество награди. Образът на Смит и Карлос на подиума сега е част от историята на борбата за гражданските права и това беше възпроизведено върху тениски и плакати, пресъздадено бе във музикални видеоклипове, вдигнаха се статуи и стенописи, хроникирано беше в документални филми. Анцугът и обувките на Смит сега се намират в Националния музей на афроамериканската история във Вашингтон.

През 2016 г. след едно закъсняло извинение те бяха поканени да бъдат олимпийските посланици на отбора на САЩ в Рио. След игрите президентът Обама ги почете в Белия дом. „Мощният им мълчалив протест на игрите през 1968 г. беше противоречив, но събуди хората и създаде по-големи възможности за тези, които ги последваха“, каза той.

Може би най-голямото оправдание на Смит е, че беше мощен пример за другите спортисти да използват техните платформи. Очевидният паралел е с Колин Каперник, чието решение да коленичи по време на националния химн през 2016 г., за да подчертае полицейския расизъм, предизвика подобни противоречия и той се включи в знаковото движение на Black Lives Matter. Други водещи спортисти също последваха техния пример: Серина Уилямс, Люис Хамилтън, Леброн Джеймс и Наоми Осака, да не говорим за националния отбор на Англия по футбол.

Смит не проследил сагата на Англия на европейското първенство, но имаше контакт с Каперник чрез писма. „Ние знаем какво се случи с нас“, казва той. „И двамата използвахме една и съща платформа, за да направим това, което смятахме за необходимо. Той беше достатъчно силен, за да коленичи пред жертвите на чернокожите и смяташе, че точно това трябва да направи”. Подобно на Смит, Каперник също плати висока цена за своята кариера, въпреки че поне получи спонсорство и обществено признание, и сериала на Netflix, базиран на живота на Каперник, скоро ще излезе.

Подобно на Бръндейдж през 1968 г., все още има критици, които твърдят, че политиката няма място в спорта. Правило 50 от устава на МОК забранява всякаква форма на „политическа, религиозна или расова пропаганда“. Прити Пател се опита да отхвърли колениченето на английския отбор по футбол като „политика на жестове“, точно както и Доналд Тръмп и много други характеризираха колениченето на Каперник като „непатриотично“ и „неуважение към знамето“.

Не е изненада, че Смит не приема този аргумент. „Те смятат, че знамето е по-важно от хората, които са се трудили за него, за да го развеят“, казва той. „Много уважавам това знаме. Но чернокожите загубиха живота си заради това знаме, точно както и белите. И това беше моята платформа. Точно натам гледаше светът. И затова избрах този мой безмълвен жест. Как сте го видяли, така е изглеждало, защото тук не става въпрос за знамето. Обичам това знаме, защото представлява и моя народ“.

„Спортът и политиката, в моята терминология за търсене на истината, винаги са били част една от друга“, продължава Смит. „Не носех червено, бяло и синьо, защото те са любимите ми цветове. Не пеех националния химн, защото има жесток ритъм". В крайна сметка обаче Смит беше принуден да избира между двете. Направил един от най-мощните политически жестове в света, Смит жертва своята спортна кариера. Той обаче не мислеше за кариерата си по това време. „Направих го, защото аз трябваше да го направя. Винаги, когато Бог ви дава нещо да направите, не се питате защо. Просто го направете, защото сърцето ви казва, че трябва да се направи".

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)