Пророчествата на известния банкер и политик от миналото Атанас Буров

Всеки българин се ражда оратор и иска трибуна

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. “168 часа” през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник “Труд” публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Как победи Сговорът, това е много интересно?

- О, това е много просто. И се прави винаги. И ще се прави всякога, когато има многопартийна система или коалиция. Първо ние, сговористите - Ляпчев и аз -решихме да дадем право на вас, комунистите, да си имате свой вестник, свой орган и разрешихме не “Работнически вестник”, а “Работническо дело” - създаде се Работническа партия, създаде се Блок на труда, пуснаха се и други вестници - уж независими, а те чисто комунистически, но ние си затваряхме очите. И дори ги насърчавахме да се джафкат, да ръфат опозицията, която също ги отричаше. Но тъй като ние - Сговорът - разрешихме тези вестници, опозицията лапна въдицата и се нахвърли върху тях, като смяташе, че те ще служат на нас, на Сговора. Просто опозицията в заслепението си не видя, че Сговорът бе принуден да разреши тези вестници, да даде отдушник на омразата на народа към нас. А и да отслаби лагера на опозицията. Всичко е игра на този свят. Игра и стратегия.

Искаш ли да победиш противника си - разцепи го. Разедини го. Таковай му майката, нека се разкъсва от ежби и борби. Важното е ти да спечелиш.

Изборите са машина. Машина за печелене на гласове.

Като разрешихме “Работническо дело” - през март 1927 година мисля стана това, разрешихме и много други организации - просто заиграхме на коза на демокрацията.

А този коз винаги печели в България.

Българинът поначало е демократ - това е в душата му. Той цял живот плаче за свобода на словото, на печата, на събранията. Защото всеки българин се ражда оратор и иска трибуна да говори.

Блокът на труда, който се създаде по онова време, изигра именно тази роля - да даде възможност на работника и на селянина да говори каквото си иска и както си иска. Ние не му пречехме. Даже го насъсквахме и насърчавахме да говори.

Ляпчев бе министър на вътрешните работи.

Той забрани на полицията да арестува оратори комунисти в Борисовата градина, по митингите. Нямаше право да се говори само срещу Сговора и срещу царя. После разрешихме - да се говори и срещу Сговора. Но не срещу царя... Както в Англия. В Хайд парк всеки може да говори срещу всеки, само не срещу кралицата на Англия. Или срещу краля. Може да е кралица Виктория - говори си срещу лорд Биконсфилд, срещу Лойд Джордж - както щеш, но не срещу Особата...

Така бе и в България през 1927 година. Хората говореха, а кризата настъпваше. Идваше. Газеше ни. Душеше ни. Притискаше ни. Ние мълчахме за нея. Но се намери един българин, един голям българин - д-р Никола Сакаров. Той свика едно събрание в София и разясни световната политика. Аз бях на това негово събрание. Стоях отзад и слушах. Разнищи ни. Попиля ни. Майката ни такова на нас, Сговора. Той каза, че ние сме били като щрауса - видели сме опасността и сме си заровили главата в пясъка.

Върнах се от събранието потресен. Тоя човек бе гений и бе опасен за нас. Отидох в дома на Ляпчев и го заварих на софрата. Казах му всичко. Той се замисли и ме попита - дали нямам някое свободно място за пълномощен министър в Берн, Париж, Лондон, Щатите... За него - да го пратим там.

Казах му, че е свободно в Америка.

- Не - каза Ляпчев. - Тука, в Европа, ще е най-добре да ни е под ръка и под око. Нека го пратим в Париж, при курвите, да се заплесне там. Той е по тънката част. Много е мераклия, пустият.

Да, той бе женкар. Обичаше жените. И то проститутките. Ние познавахме психиката на всеки ваш водач от опозицията, г-н Памукчиев. Има мъже, скромни и тихи наглед като Никола Сакаров, които умираха за проститутки. Той ги наемаше по за една нощ. Не на час, не на сеанс, а на нощ плащаше. Събличаше ги съвсем голички и им се радваше. И ги галеше.

Полицейската агентура на Ляпчев го бе проследила и му докладва - кой какви слабости има, кой какво обича, кой какво мрази, кой какви недостатъци има. И именно въз основа на това ние действувахме. Париж бе гнездото на разврата, на порока и царството на елегантната проституция в света.

Извиках аз Никола Сакаров и му предложих да го пратим в Париж като дипломат. Заплата - хубава. Пари - много. Живот - разкошен. Обществено положение - стабилно. Най-важното - развлечения, девици, приятелки, чаровни феи на нощта.

А той, дяволът, той, хитрецът, той ме изгледа и попита:

- Моята сказка ли ви накара да ме извикате, г-н Буров?

- Да - казах, - точно тя.

- Значи, уплашила ви е. Така ли?

- Не - казах, - но ми подсказва, че такъв умен човек като вас не бива да пилее таланта си в България. Вие сте световен оратор и трябва да тръгнете по света.

- Ясно. На прав път съм. Оставам в България. Никъде няма да замина.

- Но може да ви сгази трамвай, автомобил - рекох му аз.

- Нищо. Ще оставя предсмъртно завещание, че сме говорили с вас и какво сте ми казали. - И си отиде. Той ми върза ръцете.

- Г-н Буров, говореше ли се за стопанската криза в 1927 година?

- Малко. И много. Малко, защото бяха залисани хората с победата си в изборите. И много - на пазара. Защото се почувствува вече излишъкът на много стоки, намалението на парите у хората и застрашителното обедняване на масите. Селото нямаше пари да си плаща данъците. Учениците в гимназиите нямаха пари да си плащат наемите. Появи се голяма безработица и глад... В 1928 година ние, правителството, се принудихме да въведем такъв един закон, според който, ако в едно семейство работят двама души - мъжът и жената, единият да се уволни.

Това бе жестока, крайна мярка, но ние я направихме. Ние пристъпихме дръзко към политиката на свиване на корема, на затягане на каиша, на колана, на пояса...

Премахнахме всички привилегии на министрите да пътуват безплатно по влаковете, със специални вагони. Тези вагони ние ги префасонирахме на пътнически. И вестниците писаха това - няма вече специални вагони. Намалихме командировките. Намалихме данъците. Дадохме право на тези, които първи си изплатят данъците, да ползуват 20 на сто намаление на данъците за следващата година.

Евреите - търговци и фабриканти в България, също фалираха доста много.

И тях не ги пожали кризата. На “Леге”, където бе лонджата на еврейската търговска задруга, се появяваха все по-често хилави търговчета, понесли на табли семки, тикви, грозде. Еврейската община осиромаша. Жак Асеов все още се държеше и командуваше в бизнеса, както Анжело Куюмджийски командуваше в банковия елит. Мамицата му да таковам, той ми отрови живота тогава...

Намали лихвите. Прибра преди мене капиталите си от длъжниците, даде им отсрочка и намаление до 50 на сто - само и само да внесат каквото могат и както могат. Прибра, казвам, вземанията си и докато ние се досетим, той си опече питката. Излезе по-умен от нас...

През 1930 година кризата хвана цяла България за гърлото. Вече в София проститутките, които имаха такса 50 лева на сеанс, лягаха за десет - за двайсет лева. Някои даже за един хляб. Глад. Болести. Мизерия - ужас. Властта бе притеснена и от това, че нямаше с какво да плащат репарациите. България бе пред пълен стопански крах.

Фалит... Разплох и разгром на борсата. Борсата в Америка се разкапа и фалира. Настана хаос по Вселената. И тогава ние, г-н Памукчиев, ние започнахме нашата предизборна борба за новите избори, насрочени на 21 юни 1931 година.

(Следва в броя в понеделник, 3 май)