Развитието на храмовата архитектура и християнското изкуство е в хармония с подема на старобългарската книжнина през “Златния Век”

Предложеното от проф. Иван Божилов понятие „Преславска цивилизация“ има своите сериозни основания

Приемането на християнството през 864 г. като официална религия на България по волята на светия княз Борис-Михаил е събитие със световноисторическо значение. И да не ни се вярва (особено при ширещия се нихилизъм...), такава е оценката на модерната наука. Проучванията на историци, филолози, археолози и изкуствоведи показват категорично, че именно в България през IХ-Х в. са създадени основите на т. нар. славяно-византийска (“Славия Ортодокса”) или, по-скоро, българо-византийска духовна общност. През IX-XI в. в обсега на изградения от България културен модел влизат Сърбия, Дукля (дн. Черна гора), Киевска Рус (днешните Украйна, Русия и Беларус), а през XIII-XV в. и Влахия, Молдова, дори Литва... През Средновековието старобългарският е третият “класически език” в Европа редом с латинския и гръцкия. Това е още една причина заедно с проф. Николай Овчаров да настояваме за по-смелото навлизане в собствената ни понятийна система на термина “средновековна българска империя”, съответно, “Първа” и “Втора”, използван без колебание от Арнълд Тойнби, Стивън Рънсиман и други безспорни световни авторитети.

Материалният израз на изгражданата от българите християнска цивилизация са паметниците на архитектурата и изкуството. Нека припомним това в навечерието на големия празник Рождество Христово, празнуван от нас, българите, в продължение на повече от единадесет века! При управлението на Борис-Михаил (852-889), Симеон Велики (893-927), Петър (927-969) и Самуил (997-1014) българските строители стъпват върху богатото наследство от времето на т. нар. езически владетели, сред които най-силно се откроява кан Омуртаг. Християнското културно влияние, идващо от Византия и Близкия Изток, се съчетава със собствения опит и традиции. Характерен белег на архитектурата в Плиска, Велики Преслав, Охрид и другите по-големи центрове на тогавашна България е нейната монументалност, което се отнася и за храмовото строителство. След 864 г. започва изграждането на стотици църкви, както и преустройството на някои езически каменни храмове (т. нар. капища) в християнски. Особено впечатляваща е Голямата базилика в Плиска, чието строителство започва по време на папската мисия в България през 866-870 г. Със своите размери (99 м дължина и 29 м ширина), градеж от солидни варовикови блокове, и т. н. тя е една от най-значителните катедрали в тогавашна Европа. При Голямата базилика е ясно забележимо влиянието от страна на западната християнска архитектура, вкл. на емблематични храмове в Рим. Като архитектурен тип базиликата, достатъчно застъпена във Византия, а и в нашите земи още от късната античност (например “Св. София”, дала името на днешната ни столица), присъства в Плиска, Велики Преслав, Дръстър/Силистра, Охрид, Преспа, Костур и на други места. В първоначалния си вид базиликата “Св. София” в Охрид е изградена при княз Борис-Михаил, онази в Прокупле близо до Ниш и т. нар. Петрова църква при средновековната крепост Рас (при дн. Нови пазар в областта Санджак, Сърбия) са построени най-вероятно при цар Симеон или неговия син цар Петър, а базиликата на о-в “Св. Ахил” - от цар Самуил. От Константинопол в България навлиза и друг тип на представителна храмова архитектура - кръстокуполната църква. Разбира се, най-многобройни са по-обикновените еднокорабни църкви, известни от цялата обширна територия на тогавашна България.

Изобразителното изкуство, вкл. скулптурата, има своите традиции още от времето преди християнизацията - достатъчно е да посочим Мадарския конник. Богата декоративна украса са притежавали дворците на владетелите в Плиска и Велики Преслав, а и изгражданите след покръстването християнски храмове, вкл. и в другите важни центрове на обширната българска държава. При украсата на църквите са използвани техники, типични за елинистическото и ранновизантийското изкуство, но са факт и някои оригинални български приноси, Познати са изображения с палеохристиянска символика, геометрични мотиви, палмети, колонки, каменни блокчета с гнезда за метални инкрустации, цветен емайл, и т. н. В науката съществуват спорове за някои паметници, каквито например са известните релефи от Стара Загора, но е в реда на нещата изкуството да се развива в хармония с подема в книжнината и старобългарската литература. Отделни паметници, чието количество вероятно ще нараства при бъдещи археологически проучвания, илюстрират развитието на златарството и други приложни изкуства. И в тази област е явно влиянието на водещата в онази епоха византийска култура, като в някои случаи откритите паметници са произведения на константинополски ателиета или пък техни български реплики.

Нашите предци създават своя християнска имперска столица - Велики Преслав, “домашният” български “Цариград” / Константинопол. Въпреки тежките удари върху неговото културно наследство, до XIX в. градът е наричан от османските автори с показателното име “Ески (Старият) Истанбул”! Разцветът му е при царете Симеон и Петър, когато са изградени десетки църкви, дворци, обществени сгради и т. н. Достатъчно е да посочим т. нар. Кръгла (“Нова златна”) църква, отразяваща изискания вкус на самия Симеон Велики. С други думи, предложеното от проф. Иван Божилов понятие “Преславска цивилизация” има своите сериозни основания предвид достойнствата на столичната дворцова култура и изкуство.

При злощастната съдба на Плиска, Велики Преслав и други културни огнища времето е пощадило нищожна част от съкровищата на “Златния век”... И все пак, едно от оригиналните явления през онази епоха е т. нар. Преславска рисувана керамика, изследвана от проф. Тотю Тотев и други учени. Най-известната от оцелели нейни паметници е прочутата икона на св. Теодор Стратилат, открита при археологическото проучване на манастира в местността Патлейна. Известна представа за тогавашната живопис дават някои сцени от древната ротонда “Св. Георги” в София, от манастирската църква във Водоча, Струмишко, от базиликата “Св. Безсребърници Козма и Дамян” в Костур (дн. Кастория, Гърция), и др. Развитие получават калиграфията и художествената украса при оформлението на старобългарската ръкописна книга. За жалост, съдбата на нашите ръкописи, илюстрирани с миниатюри, е драматична - огромен брой от тях са унищожени, други са отнесени в чужди страни. И все пак, малкото достигнали до нас ръкописи, както и киевските копия на български оригинали дават добра представа за постиженията на българските художници. Сред тези образци на изкуството са “Учително Евангелие” на епископ Константин Преславски, “Симеоновият сборник” (т. нар. “Светославов Изборник” от 1073 г.), Асеманиевото Евангелие, и др.
За разлика от книжовниците, имената на старобългарските архитекти и художници остават неизвестни. Интересно изключение е Варгил (вариант на името “Вергил”), на когото обърна внимание археологът Георги Майсторски. Името на този доскоро непознат творец, работил в старата столица Велики Преслав във време, в което градът е под византийска окупация, научаваме от негов непретенциозен надпис върху мраморно блокче: 

“А това Варгил украси с образа на Сина [Божи].... [в годината] 6521 [1012-1013]”.

Надписът е с българските кирилски букви, създадени от книжовния кръг на Борис-Михаил и Симеон Велики в столиците Плиска и Велики Преслав. В лицето на Варгил срещаме български зограф или майстор декоратор, оставил памет за своето творчество, подобно на колегите си от Византия и Франкската империя.

През IX-X в. България е едната от трите “Велики сили” в средновековна Европа наред с Византийската и Франкската империя. Трябва да подчертаем обаче - “Държавата на Духа”, както нарече средновековна България акад. Дмитрий Лихачов, е не само военно- политическа, но и водеща културна сила. Такава, каквато трябва да бъде една империя.