Неизвестните нови борби на Македония

Софийската декларация е повратен момент

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През 1979 г. се навършва важна 50-годишнина в българо-хърватските отношения - подписването на Софийската декларация между Националния комитет на македонските емигрантски организации в България и Хърватската правашка партия. По този повод живеещият в изгнание Иван Михайлов, лидер на автентичната ВМРО, подготвя юбилеен материал, който решава да публикува едновременно в официалните органи на македонското и хърватското освободително движение. Така в края на юни в излизащия в Индианаполис в. „Македонска трибуна“ и в през м. юли в публикувания в Буенос Айрес в. „Хърватска“, се появява статията на Иван Михайлов „По случай 50-годишнината на Софийската декларация“. Самата идея за едновременното оповестяване на този документ на български и хърватски е важен момент, който има за цел да потвърди солидарността на македонските българи и хървати в новата им обща борба срещу режима на Тито в Югославия. Очевидно този мотив се споделя от издателите на в. „Хърватска“, които по този повод пишат, че „водачът на македонските българи г-н Иван Михайлов изтъква значението на декларацията, ... чието съдържание до ден днешен се повтаря, аргументира и обявява във всички политически изявления.

Съдържанието на Софийската декларация заляга в основите на хърватската борба. От тогава хърватският народен въпрос е записан в страниците на съвременната европейска политика“.

Появата на въпросната Софийска декларация има интересна предистория, която предопределя по-късното дългогодишно приятелство между Иван Михайлов и Анте Павелич. Всичко започва със Скопския студентски процес в края на 1927 г., когато 20 местни български студенти, дейци на Македонската младежка тайна революционна организация, са разкрити и подложени на преследване от югославските власти. Тогава хърватинът Анте Павелич като адвокат се заема с тяхната защитата и рискува кариерата си като заявява в съдебната зала, че в Македония има българи и това не е престъпление. Така се създават по-тесни контакти между организациите на македонските българи и хървати, в резултат на което през април 1929 г. в София пристигат Анте Павелич в качеството му на народен представител и Густав Перчец като градски съветник в Загреб. Те са посрещнати тържествено от българската общественост и най-вече от организираната македонска емиграция в България, а на 20 април българските и хърватските ръководители подписват декларация, обявяваща началото на общата им легална борба срещу югославския режим.

Софийската декларация е повратен момент в хърватската история, защото става ясно, че хърватския въпрос никога няма да намери своето решение в рамките на Югославия. За смелостта си да изрече публично това, Анте Павелич е осъден в Белград на смърт, поради което той не се завръща в Югославия до нейното разпадане през 1941 г. През последвалия период до 1945 г. той става поглавник на Независимата държава Хърватия и приютява при себе си Иван Михайлов, който ясно си дава сметка, че с помощта на нацистка Германия не може да се осъществи българското национално обединение, но този извод е еднакво валиден и по отношение на хърватския въпрос.

Въпреки това, когато през 1979 г. Иван Михайлов прави своята равносметка, той констатира, че „политическата позиция, изразена в Софийската декларация, за всички българи със здраво национално съзнание и днес има същата стойност, било относно Хърватско, било относно Македония. И приятелството между национално мислещите българи и хървати трябва да остане ненакърнено, нито замъглено от каквито и да било други рецепти. Тази декларация най-стегнато и съдържателно изразяваше жизнените интереси на хърватския народ и на македонските българи“.

За да потвърдят правотата на този извод, членовете на създаденото през 1957 г. в Белгия дружество „Тодор Александров“, сформирано основно от бежанци от режима на Тито, се заемат да отбележат 50-годишнината от Софийската декларация. За целта на 16 юни 1979 г. в Брюксел е проведено общо българо-хърватско тържествено събрание. В знак на солидарност е отдадена едновременна почит към хърватския национален ден Антуново и към Свети Дух, обявен за ден на Македония. На Антуново хърватите се прекланят пред паметта на бащата на отечеството Анте Старчевич, към Анте Радич и към вече покойния Анте Павелич.

Представител на Хърватското освободително движение говори за значението на Софийската декларация. Брюксел, 1979 г.

Пръв в тази проява взима думата Бранко Смичков от Прилеп, който изтъква значението на Софийската декларация, която „и днес има цена в борбата на двата народа за свобода и независимост... Нашето ново поколение има дълг да си спомня за такива важни моменти от миналото на народната ни борба“.

Поради интереса на белгийската общественост към проявата, организаторите дават разсяснения на хърватски, български, френски и фламански езици. Белгийката Брижит Томелакова, съпруга на Мите Томелаков от с. Моноспитово, Струмишко, изнася реч на френски и пита на какво основание хърватската нация не е получила правото си на независимост. Тя изтъква и „теглото, под което политически живее народа в Хърватско“ и че „този народ е против режима в страната - този режим, командван от сърбокомунистите“. Особено прочувствено е словото на Алексо Наумов, който изразява надеждата, че „нашият народ, който е прекарал турско, гръцко и сръбско робство, а и големите теглила от режимите след Втората световна война, не ще се отчая да се бори за своите идеали“.

През този период управляващите в Югославия много ясно са схванали същността на българо-хърватското сътрудничество. Поради това още преди да бъде публикувана статията на Иван Михайлов през лятото на 1979 г., на 4 март официозът „Нова Македония“ започва превантивно да сипе клевети срещу „традиционалната соработка на МПО со усташката емиграция“, която според Скопие била „продукт на великобългарски претенции“. Това обаче по-скоро дава нов импулс за сътрудничество между дружество „Тодор Александров“ в Брюксел и Хърватското освободително движение през последвалия период. Така например през 1980 г., пак при съвместно отбелязване на Антуново, главният говорител на проявата, хърватинът Тадей Марян, обявява пред всички присъстващи, че „хърватин, който не признава българщината в Македония - той не е хърватин“. Трогнат от тези думи, секретарят на дружеството Методи Димов от Битоля заявява: „Спомням си когато ние основахме борческото ни дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, Белгия, първите радостни и окуражителни поздравления бяха от братята ни по идея хървати. Спомням си много добре, че те първи ни подадоха братски десницата си, която ние приехме, и ето двадесет и три години ние взаимно работим в полза на великите два идеала за свобода и независимост на Хърватско и Македония. Днес повече от всеки друг път свързаното ни историческо братство по идеи трябва да бъде по-силно, защото мозаечна Югославия е на смъртно легло и за нас идва жадуваната свобода“.

За съжаление и преди, и след демократичните промени през 1989 г., България се оказа неподготвена да отговори адекватно на неизбежните процеси на геополитическо преразпределение на Балканите. Ценният политически капитал от традиционното българо-хърватско сътрудничество по един смущаващ начин бе пропилян във времето, ние сами се отдалечихме от нашия естествен съюзник и днес берем горчивите плодове на българското държавническо безхаберие, непоследователност и пасивност. Крайно време е документите за най-новото българо-хърватско сътрудничество да бъдат извадени на светло, защото те ще бъдат ценен аргумент в подкрепа на българската обществена позиция към отказващата да се реформира и скъса с югославските тоталитарни зависимости Северна Македония.